Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

Тя изглеждаше така, сякаш не беше вярвала до този момент, че играта й е загубена. Погледът й го порази, сякаш беше последният елемент, затворил кръга, и той разбра с неочаквана яснота каква е била играта и защо се е омъжила за него. Ако да избереш човек като постоянен център на грижите си, като фокус на възгледа си за живота, е любов, то тогава беше истина, че го е обичала; но ако за него любовта беше тържество на собствената личност и на съществуването, тогава за онези, които мразеха себе си и живота, преследването на разрушението беше единствената форма и еквивалент на любовта. Лилиан го беше избрала заради най-големите му добродетели, заради силата му, увереността му, гордостта му, беше го избрала така, както се избира обект на любов, като символ на жизнената сила на мъжа, но именно унищожението на тази сила беше нейна цел.

Той видя първата им среща: той, мъж с яростна енергия и страстна амбиция, човек на постижението, осветен от пламъка на успеха си, хвърлен сред претенциозната пепел, назоваваща се интелектуален елит — изгорелите останки от недосмляна култура, хранещи се от отблясъка на чужди умове и предлагащи само отрицанието на ума като единствено свое отличително достойнство, а жаждата за контрол — като единствена страст. Тя, жена, изцяло потопена в този елит, с изтърканото им презрение като отговор към Вселената, смятащо безсилието за признак на върховенство, а празнотата — за ценност; той, без да познава омразата им, невинно презиращ позьорската им измама; тя, виждаща го като опасност за техния свят, като заплаха, като предизвикателство, като упрек.

Порочната страст, която беше подтиквала други да поробват империи, се беше превърнала, заради нейната ограниченост, в страст да владее него. Беше направила всичко, за да го пречупи — сякаш, неспособна да бъде равна на неговата стойност, тя можеше да го надмине, като я разруши; сякаш мярката за неговото величие щеше да стане така мярка за нейното, сякаш — помисли си потръпвайки той — вандалът, който разбива статуя, е по-велик от скулптора, който я е направил, сякаш убиецът, убил дете, е по-велик от майката, която го е родила.

Той си спомняше как тя обстрелваше с присмеха си работата му, завода му, метала му, успеха му, спомни си желанието й да го види пиян, поне веднъж, опитите й да го тласне към изневяра, удоволствието й при мисълта, че е паднал до нивото на някакъв мизерен романс, ужасът й да открие, че този романс е бил постижение, а не падение. Линията на нейната атака, която той намираше за толкова неразбираема, беше постоянна и ясна — тя се опитваше да разруши самомнението му, знаейки, че човек, който предава ценностите си, остава на милостта на всеки срещнат; тя се беше борила да пречупи неговата морална чистота, беше искала да разбие чрез отровата на вината уверената му праволинейност, сякаш, ако той рухнеше, неговото падение щеше да оправдае нейното.

Със същата цел и мотиви, заради същото удовлетворение, заради което другите измислят сложни философски системи, които унищожават цели поколения или установяват диктатури, които разрушават цели страни — тя, с женствеността си като единствено оръжие, си беше поставила за цел да унищожи един мъж.