Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Какво искате да направя? — попита той с ясен и равен тон, като на бизнес среща.
— Не знам! Коя съм аз, че да знам? Но не за това говоря сега. Не за правенето, а за чувствата. Умолявам те за чувство, Хенри, само за чувство, въпреки че не го заслужаваме. Ти си щедър и силен. Ще забравиш ли миналото, Хенри? Ще ни простиш ли?
Ужасът в очите й беше истински. Преди година той би си казал, че това е нейният начин да се поправи; би преглътнал отвращението си от думите й, думи, които го заливаха единствено с мъглата на безсмислието; би насилил ума си, за да им придаде смисъл, макар да не ги разбира; би й приписал добродетелта на откровеността такава, каквато тя я разбира, въпреки че той не я разбира така. Но вече не отдаваше уважение по критерии, различни от собствените си.
— Ще ни простиш ли?
— Майко, по-добре да не говорим за това. Не ме принуждавай да казвам защо. Мисля, че знаеш също толкова добре, колкото и аз. Ако искаш да направя нещо, кажи ми какво е то. Няма какво друго да обсъждаме.
— Но аз не те разбирам! Наистина! Затова те извиках — да помоля за прошката ти! Ще откажеш ли да ми отговориш?
— Добре. Какво означава моята прошка?
— А?
— Попитах те какво означава.
Тя разтвори ръце в удивен жест, за да покаже, че е очевидно.
— Ами тя… ще ни накара да се почувстваме по-добре.
— Ще промени ли миналото?
— Това, че си ни простил за него, ще ни накара да се чувстваме по-добре.
— Значи искаш да се преструвам, че миналото не е съществувало?
— За Бога, Хенри, не виждаш ли? Искаме само да знаем, че ти… изпитваш някаква грижа за нас.
— Не чувствам. Да я имитирам ли?
— Но нали точно за това те моля — да я почувстваш!
— На какво основание?
— Основание?
— В замяна на какво?
— Хенри, Хенри, не говорим за бизнес, не говорим за тонове стомана и банкови баланси, а за чувства — а ти говориш като търговец.
— Търговец съм.
Онова, което видя в очите й, беше ужас — не безпомощния ужас от това да се бори и да не успява да разбере, а ужасът, че е бутната към ръба, където избягването на разбирането вече не беше възможно.
— Виж, Хенри — побърза да се намеси Филип. — Майка не разбира тези неща. Не знаем как да се обръщаме към теб. Не можем да говорим твоя език.
— Аз пък не говоря вашия.
— Онова, което се опитва да каже, е, че съжаляваме. Ужасно съжаляваме, че сме те наранили. Мислиш си, че не плащаме за това, но всъщност плащаме. Изпитваме угризения.
Болката по лицето на Филип беше истинска. Преди година Риърдън би изпитал жал. Сега знаеше, че го държат единствено чрез нежеланието му да ги нарани, чрез страха му от тяхната болка. Само че той вече не се боеше от нея.
— Съжаляваме, Хенри. Знаем, че сме те наранили. Искаме да изкупим вината си. Но какво можем да направим? Миналото е минало. Не можем да го променим.
— Нито пък аз.
— Можеш да приемеш покаянието ни — каза Лилиан с глас, безжизнен от предпазливост. — Вече не мога да спечеля нищо от теб. Само искам да знаеш, че каквото и да съм направила, съм го направила, защото те обичам.
Той се извърна, без да отговори.
— Хенри! — викна майка му. — Какво е станало с теб? Какво те е променило така? Вече не изглеждаш човечен! Продължаваш да ни натискаш за отговори, при условие, че нямаме никакви отговори. Продължаваш да ни побеждаваш с логика — но какво е логиката във времена като днешните? Какво е логиката, когато хората страдат?
— Нищо не можем да направим! — извика Филип.
— Оставили сме се на милостта ти — каза Лилиан.
Те хвърляха молбите си към недостижимо лице. Не знаеха и паниката им беше последният им отчаян опит да избегнат разбирането, — че безмилостното му чувство за справедливост, което беше единственият им контрол върху него, което го беше накарало да приема всяко наказание и да им дава предимството при всяко съмнение, сега се беше обърнало срещу тях, че същата сила, която го беше правила толерантен, сега го правеше безжалостен, че справедливостта, която би простила купища невинни грешки от незнание, не би простила и една стъпка, направена заради осъзнато зло.