Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Твоят кодекс е кодексът на живота — спомни си той гласа на изгубения си млад учител — тогава какъв е техният?
— Имам нещо да ти кажа! — викаше Лилиан с онзи безпомощен бяс, който иска думите да са като железни пръти. — Толкова си горд със себе си, нали? Толкова си горд с името си! „Риърдън стийл“, Риърдънов метал, жената на Риърдън! Това бях аз, нали? Госпожа Риърдън! Госпожа Хенри Риърдън! — звуците, които издаваше сега, бяха поредица от кудкудякащи хълцания, неразпознаваема карикатура на смях. — Е, май трябва да знаеш, че твоята жена е легнала с друг мъж! Изневерих ти, чуваш ли? Изневерих ти, но не с някой велик, благороден любовник, а с най-гнусната гнида, с Джим Тагарт! Преди три месеца! Преди развода! Докато бях твоя жена! Докато все още бях твоя жена!
Той стоеше и слушаше като учен, който изучава някакъв обект — без никакво лично отношение. Ето го, мислеше си той, ето го краят на вярата в колективната взаимна зависимост, вярата в липсата на идентичност, липсата на собственост, липсата на факти: вярата, че моралната цялостност на един човек е оставена на милостта на действията на другия.
— Изневерих ти! Не ме ли чуваш, неопетнен пуритан такъв? Спах с Джим Тагарт, непокварен герой такъв! Не ме ли чуваш? Не ме ли чуваш? Не ме ли…
Той я гледаше както би гледал, ако някаква непозната го беше приближила на улицата с лична изповед — поглед, в който се четяха думите: защо го казваш на мен?
Гласът й затихваше. Той не знаеше как би изглеждало унищожението на личност, но знаеше, че сега вижда унищожението на Лилиан. Видя го в сгърченото й лице, във внезапното отпускане на чертите й, сякаш вече нямаше какво да ги държи заедно, в очите, слепи, но вторачени, вторачени навътре, изпълнени с ужас, който никаква външна заплаха не би могла да предизвика. Не беше поглед на човек, който губи ума си, а на ум, който вижда пълното си поражение, и едновременно с това за пръв път осъзнава собствената си същност — поглед на човек, който вижда, че след като години наред е проповядвал небитието, най-сетне го е достигнал.
Той се обърна да си ходи. Майка му го спря на вратата, сграбчвайки ръката му. С упорито удивление, с последните остатъци от усилията за самозаблуда, тя простена с тон на сълзлив, сприхав упрек:
— Наистина ли си неспособен на прошка?
— Не, майко — отговори той. — Не съм. Бих ви простил миналото, ако днес ме бяхте накарали да напусна и да изчезна.
Навън духаше студен вятър, който увиваше палтото му около него като прегръдка, пред него беше широкото, свежо поле в полите на хълма, и ясното, стопяващо се в полумрака небе. Като два залеза, слагащи край на деня — червеният отблясък на слънцето беше като неподвижна, права лента на запад, а пулсиращата червена лента на изток беше отблясъкът от фабриката му.
Чувството за волана под ръцете му и за гладката магистрала, която летеше покрай него, докато караше с пълна скорост към Ню Йорк, му въздействаха необичайно укрепващо. Изпитваше едновременно чувство за изключителна точност и за отпускане, чувство за действие без усилие, което изглеждаше необяснимо младежко, докато не осъзна, че това беше начинът, по който беше действал и беше очаквал винаги да действа в младостта си, и онова, което изпитваше в момента, бе простият, учудващ въпрос: защо изобщо човек е трябвало някога да действа другояче?
Стори му се, че силуетът на Ню Йорк, когато се изправи пред него, беше необичайно лъчист и ясен, макар формите му да бяха забулени от разстоянието — с яснота, която сякаш беше не качество на предметите, а отражение на светлината, която идваше от самия него. Той гледаше великия град, без връзка с онова, което виждаха или за което го използваха другите; това не беше град на гангстери, просяци, останки от хора и проститутки — това беше най-голямото индустриално постижение в историята на човека, единственото му значение беше това, което знаеше за него, в гледката имаше нещо лично, нещо, свързано с чувството за собственост и с непоколебимо възприятие, сякаш го виждаше за пръв път — или за последен.
Спря за миг в тихия коридор на „Уейн-Фолклънд“, до вратата на апартамента, в който трябваше да влезе; отне му един дълъг момент на усилие да вдигне ръка и да почука; това беше апартаментът на Франсиско д’Анкония.
Във въздуха на салона, между кадифените завеси и голите, полирани маси се виеше цигарен дим. С цялата си скъпа мебелировка и с отсъствието на лични вещи стаята внушаваше впечатление, породено от лукс, който се ползва преходно — също толкова мрачно, колкото и приютите за бездомни. Пет силуета се надигнаха в мъглата, когато влезе: Уесли Мауч, Юджийн Лоусън, Джеймс Тагарт, доктор Флойд Ферис и един слаб, отпуснат човек, който изглеждаше като играч на тенис с лице на плъх и му беше представен като Тинки Холъуей.