Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
От тази мисъл го заболяваше коремът.
Наоми заговори насън. Устните ѝ шепнеха нещо загадъчно до шията му и внезапният гъдел го разбуди достатъчно, за да осъзнае, че е започнал да се унася. Той притисна главата ѝ към гърдите си и я целуна по темето, после се претърколи настрани и се остави да задреме.
Стенният монитор над леглото избръмча.
— Кой е? — попита той, внезапно почувствал се по-уморен от когато и да било. Беше затворил очи само преди секунда и знаеше, че за нищо на света не би могъл да ги отвори сега.
— Аз, капитане — обади се Алекс. Холдън искаше да му кресне, но нямаше толкова енергия.
— Добре.
— Трябва да видиш това — каза простичко Алекс, но нещо в гласа му разбуди Холдън. Той се надигна и отмести ръката на Наоми. Тя промърмори нещо насън, но не се събуди.
— Добре — повтори Холдън и включи монитора.
В него се взираше белокоса старица с много странни черти на лицето. На размътения му ум му трябваше секунда, за да осъзнае, че тя не е деформирана, а просто притискана от силна тяга. С глас, изкривен от гравитационните сили, смазващи гърлото ѝ, жената каза:
— Името ми е Крисджен Авасарала. Аз съм помощник заместник-секретар на ООН. Един от нашите адмирали е пратил шест разрушителя клас „Мънроу“ от системата на Юпитер, за да унищожат вашия кораб. Проследете този сигнал и елате да се срещнете с мен, иначе вие и всички на борда ще умрете. Не се шегувам, мамка му.
40.
Пракс
Тягата го притискаше към противоускорителното кресло. Беше само 4 g, но дори при 1 g му бе нужен почти пълен медицински коктейл. Пракс бе живял на място, което го поддържаше слаб. Той знаеше това, разбира се, но го възприемаше по-скоро от гледна точка на ксилема и флоема5. Беше вземал нормалните медицински добавки за ниска гравитация, които да подпомагат растежа на костите. Беше правил толкова упражнения, колкото изискваше правилникът. Обикновено. Но в дълбините на ума си винаги го бе смятал за идиотщина. Той беше ботаник. Щеше да живее и да умре в познатите тунели, с тяхната удобна ниска гравитация — по-малко от една пета от земната. Никога нямаше да има причина да ходи на Земята. Още по-малко пък да се подлага на висока тяга. И все пак, ето че сега лежеше в гела и се чувстваше като на океанското дъно. Зрението му бе размътено и се бореше за всяко вдишване. Когато коляното му се разтегна прекалено силно, той се опита да изкрещи, но не можеше да си поеме дъх.
Другите сигурно се справяха по-добре. Те бяха свикнали на такива неща. Знаеха, че ще оцелеят. Неговото подсъзнание не бе толкова сигурно. Игли се забиха в бедрото му, за да му инжектират нов коктейл от хормони и паралитици. Леден студ плъзна по тялото му от точките на убожданията и умът му се изпълни с парадоксалното чувство на спокойствие и ужас. В този момент задачата на медикаментите бе да поддържат кръвоносните му съдове достатъчно еластични, за да не се спукат, и достатъчно здрави, за да не се свият. Разумът му изчезна нанякъде, заместен от нещо пресметливо и отнесено. Беше като чиста изпълнителна функция, лишена от самосъзнание. Тя знаеше всичко, което Пракс бе знаел, помнеше нещата, които той бе помнил, но не беше той.
В това различно състояние на съзнанието Пракс откри, че анализира чувствата си. Можеше ли да умре сега? Искаше ли да живее и ако искаше, при какви условия? Разгледа загубата на дъщеря си, сякаш бе физически обект. Тя бе с мекия розов цвят на смачкана мидена черупка, докато едно време беше червена като стара съсирена кръв. Червена като пъпна връв, която иска да се отдели. Спомни си Мей, спомни си я как изглеждаше. Радостния ѝ смях. Тя вече не беше такава. Ако беше жива. Но най-вероятно бе мъртва.
В изкривения си от гравитацията ум той се усмихна. Разбира се, устните му не можеха да реагират. Беше грешил. През цялото време беше грешил. Часовете, през които седеше сам и си повтаряше, че Мей е мъртва. Беше си мислил, че се закалява. Че се подготвя за най-лошото. Това изобщо не бе така. Той го бе повтарял и се опитваше да повярва в него, защото мисълта бе успокоителна.
Ако тя беше мъртва, значи не я измъчваха. Ако бе мъртва, не бе уплашена. Ако бе мъртва, болката щеше да е само негова, изцяло негова и тя щеше да е в безопасност. Той забеляза, без удоволствие или болка, че това е патологичен мисловен модел. Но на него му бяха отнели живота и дъщерята, едва беше оцелял по време на глада, докато лавинообразният ефект унищожаваше каквото бе останало от Ганимед, бяха стреляли по него, беше се изправил срещу полуизвънземна машина за убиване и сега бе известен из цялата Слънчева система като бияч на жени и педофил. Нямаше причина да е с всичкия си. Това не би му помогнало.
5
Видове проводящи тъкани в растенията. — Б.пр.