Войната на Калибан

— Папратите ли? — учуди се Наоми.

— Папратите могат да са много агресивни — каза Пракс.

Прекъсна ги тих сигнал: три повишаващи се ноти, като леко ударени камбанки.

— Добре, лапайте — подкани Алекс. — Това е петнайсетминутното предупреждение.

Еймъс засмука шумно и бялата му тубичка се сгърчи. Пракс остави лъжицата и вдигна купата към устните си, тъй като не искаше да загуби нито капка. Холдън направи същото, след което се зае да събира празните съдове.

— Ако на някого му се ходи до тоалетната, сега е моментът — каза той. — Ще разговаряме пак след…

— Осем часа — уточни Алекс.

— Осем часа — повтори Холдън.

Пракс усети как сърцето му се свива. Още една порция смазващо ускорение. Часове, в които иглите на креслото ще поддържат отслабващия му метаболизъм. Звучеше като истински ад. Той стана от масата, кимна на всички и се върна в каютата си. Коляното му беше доста по-добре. Надяваше се да е така и следващия път, когато се надигне от креслото. Прозвуча десетминутното предупреждение. Той легна, опита се да намести идеално тялото си и зачака.

После се претърколи и грабна ръчния си терминал. Седем новопристигнали съобщения. Две от тях бяха на подкрепа, три на омраза, едно бе адресирано погрешно, а едно бе справка за състоянието на благотворителната сметка. Той не си направи труда да ги чете.

Включи камерата.

— Никола — рече. — Не знам какво са ти казали. Не знам дали наистина си мислиш всички онези неща, които наговори. Но знам, че никога не съм те докосвал в пристъп на гняв, дори и накрая. И ако наистина те е било страх от мен, не знам защо. Мей е единственото, което обичам повече от всичко в този живот. Ще умра, преди да позволя на някого да я нарани. А сега половината Слънчева система мисли, че я наранявам…