Магьосническа ярост

Той бе слаб, но с големи мускули. Докато тя се бе къпала, той се бе преоблякъл в чифт избелели дънки и тясна, черна блуза с дълги ръкави, която разкриваше всяка плашещо перфектна извивка. Черни татуировки се извиваха по тъмната му кожа при маншетите и бието на блузата, протягайки нагоре по гърлото му изпълнени със сила филизи. Сарафина можеше да усети пулсирането и туптенето на магическата му мощ дори от другия край на стаята. Докато го наблюдаваше, той кръстоса ръце пред гърдите си и я изгледа сърдито.

И, разбира се, такова бе намерението му — да я тормози. Ако този мъж се радваше на нещо в живота — а Сарафина се съмняваше в това, — то бе да плаши хората.

— Яж — излая той с тих глас.

— Не е отровно, нали?

Той завъртя отегчено очи, приведе се напред, грабна едната половина от сандвича и отхапа. Докато дъвчеше и преглъщаше, той хвърли нагризания сандвич обратно в чинията. Сарафина се взря в него с извита устна.

— Видя ли? Не е отровно. — Той изръмжа. Този мъж винаги ръмжеше. Беше естествена част от гласа му.

Избягвайки осквернената половина, тя отхапа и затвори очи. Боже, когато човек не е ял с дни и половинка сандвич с фъстъчено масло и сладко е почти като най-вкусното нещо на света.

— Как се казва кучето ти?

Е, поне бе станал малко по-приказлив. Не бе казал почти нищо, откакто бяха в коридора. Щом стигнаха апартамента, той предимно й тикаше разни неща в ръцете и сумтеше.

— Гросет — отговори тя с пълна уста.

— Защо Гросет?

Тя сви рамене и отхапа още една хапка.

— Просто това е името му. Поне така ми казаха от „Хуманно общество“4.

— Прилича на трибъл5.

— Той не е трибъл, той е померан!

— Както кажеш. — Той изсумтя отново и се отдръпна от плота. — Отивам в леглото. Ти вземи дивана.

— Ами ако Гросет трябва да пишка?

Тео спря на вратата и проговори, без да се обръща.

— Няма да напуснеш апартамента ми тази нощ, при никакви обстоятелства.

Тя въздъхна и сви рамо, въпреки че той не можеше да види жеста.

— Кучетата трябва да пишкат. Не можеш да спреш природата. — Тя направи пауза. — Не се разбираш много добре с хората, нали?

Той постоя за момент с прегърбени рамене, тялото му се бе напрегнало. После вдигна Гросет насред хапката му от кълцано месо и излезе от апартамента. Сарафина се усмихна леко, знаейки, че дяволски го дразни. Това й носеше лека тръпка на задоволство. Може би сега вече имаше хубава краткосрочна цел. Краткосрочна, тъй като възнамеряваше да се махне от тук възможно най-скоро. Той изглеждаше добре по онзи начин, от който устата на жените се пълнеха със слюнка. Висок, мускулест, привлекателен, мъжествен и невероятно мистериозен.