За честта на крадеца [bg]

— Ето тук и тук… Пистос и имус. А какво ще кажеш за повтарящите се знаци тук… тук и ето тук? И тези двата. Може да са части от обичайните символи.

— Дрот, не всички хора пишат с имперски йероглифи.

Вярно, само повечето жители на империята…

— Добре де, може да са онези неща, с които пишат в западните васални кралства…

— Букви ли?

— Да, букви.

Балдезар въздъхна дълбоко.

— Може би. Или пък някой се е упражнявал да украсява заглавни букви. Или са грешки, които не си е направил труда да попие и заличи. Или са опит за използване на онези безполезни печатарски машини. Само че, Дрот, не виждам дори следа от шифър. Разполагаш с хартийка от кошчето за боклук на някой писар. — Побутна листчето с пръст. — Нещо, заради което не си струва да заплашваш някого.

Понечи да го смачка, но аз протегнах ръка.

— Ако не възразяваш…

Балдезар се отказа от намерението си, погледна листчето и го побутна към мен. Аз го прибрах в кесийката с ахрами. Когато вдигнах глава, той се бе вторачил в мен.

— Убеден си, че е много важно, така ли?

Не, по дяволите, не бях убеден. Може и наистина да беше обикновен фитил за лула или дори боклуче, попаднало случайно в торбата на Ател. Но само него бях успял да взема от контрабандиста, който може би ме лъжеше до последния си дъх. Имах нужда от нещо, с което да потвърдя историята му или да разкрия лъжата. Нямах друго, освен хартийката, колкото и жалка да беше тази плячка.

Затова излъгах.

— Изобщо не се съмнявам.

Писарят потропа с пръсти по масата.

— Хрумна ми — каза замислено, — че мога да се обърна към един колега, който знае повече от мен за тези неща. Няма да ти излезе евтино и ще се нуждая от „документа“, за да му го покажа, но нищо чудно да получиш все някакъв отговор.

Личеше, че му е неприятно да признава възможността някой да знае повече от него и особено нуждата да се посъветва с такъв човек. Добре…

— Съблазнително предложение, но ще откажа — отсякох. — Листчето остава при мен. — Сетих се нещо. — И кой е този твой „колега“?

Двоуменето му се проточи прекалено.

— Не ми се вярва да го познаваш.

Изгледах го с лека усмивчица. Дали искаше да ме държи настрана от приятелчето си, или се надяваше да вдигне цената така, че да остане и за него? И в двата случая сигурно щях да надплатя излишно срещу почти никаква полза.

— Опита си късмета, но няма да го бъде — уверих го. Възпрях с жест възраженията му и се протегнах на стола с прозявка. — Зарежи игричките. Твърде уморен съм за това. Или ми помогни, или недей, твоя воля.

Балдезар впи задълго в мен неприветлив поглед. И подвикна, без да извива глава:

— Ликонис!

Чух забързания тропот на едрия писар по стъпалата: но не дишаше тежко, когато влезе в кабинета на своя майстор.

— Какво желаете? — И кимна почтително на Балдезар.

— Дрот донесе някакво боклуче и иска да му хвърлиш един поглед. Можело да е шифър.

— Шифър ли? — повтори писарят. Стори ми се, че ако господарят му не беше в стаята, щеше да потърка длани от удоволствие. Направо усещах вълнението му. — Може ли да го видя?