Нови римски разкази [bg]

- Защо? - попита веднага Джустино. - По-просто е да постъпим по римски: всеки за себе си, Господ за всички.

Флора, разочарована, добави само:

- Драги Джустино, за вас нищо не може да се направи.

Пристигнахме в Кастелгандолфо, през една гора в жълто, истинска красота, поехме по пътя около езерото и спряхме пред ресторанта. Докато Джустино паркираше, забелязах как Йоле и Освалдо се отделиха - разговаряха помежду си и се смееха - но не придадох значение. Влязохме в ресторанта, отправихме се към терасата и, както му е редът, останахме няколко минути прави пред великолепието на езерото, подобно на небесносин кладенец, потънал в зеленина, и целия този пейзаж, огрян от ослепително слънце. Ето и келнера с обичайното:

- Какво ще си поръчате? Имаме канелони, специалитет на заведението; пиле ала Дявола, пъстърва от езерото, дробчета и чучулиги. Какво ще си поръчате?

Но Джустино, откакто беше влязъл, изглеждаше като глътнал бастун, толкова корав и необщителен беше. Каза, вдигайки ръка:

- Полека, не се чувствам добре, боли ме стомахът, ще хапна една супа и толкоз.

Ясно ли ви е: Джустино не само не искаше да плати за всички, но искаше да плати малко и за себе си. Тогава Освалдо направи жест:

- Жалко, че не ви е добре, смятах да ви поканя... моля да знаете: плащам за всички.

И като доказателство извади портфейла и развя банкнота от десет хиляди лири. Да бяхте видели Джустино: погледна Освалдо, погледна нас, погледна келнера и каза:

- Е, размислих... В края на краищата, яденето може и да ми подейства добре... Ще ям, каквото ядете и вие.

Очаквах Йоле да се възползва от възможността да го подиграе отново за скъперничеството му, но за всеобщо учудване, тя го похвали:

- Браво, господин Джустино, доверете се на нас, яжте и не му мислете, ще видите, че ще ви стане по-добре.

Разумният, почти сърдечен тон се хареса на Джустино, но той възрази слабо:

- Ще хапна от всичко по малко.

А Йоле властно:

- Не, трябва да ядете много, най-добре е аз да поръчам: канелони обилно, след това три пилета ала Дявола, печени картофи и салата... за десерт английска супа... донесете и вино, но хубаво... не от наливното, донесете няколко бутилки.

Обедът мина отлично. На терасата пред езерото бяхме само ние, но бяхме шумни за двайсет. Веселяхме се, всеки си имаше причина: Флора - защото Йоле се отнасяше любезно с Джустино; аз - защото не се говореше повече за скъперничеството на моя приятел Джустино; Джустино като истински скъперник - защото знаеше, че няма да плаща; Йоле и Освалдо - поради някаква тяхна причина, неизвестна за мен. Поднесоха ни канелони, много вкусни; последваха пилетата, разтворени като жаби, запържени точно колкото трябва и големи, едва ги изядохме; после салата от маруля, свежа, ароматна, овкусена със зеленини от сорта на ругета, целина, копър, мента; накрая поднесоха английската супа - фантастична. Отлежало вино в бутилки, запечатани с восък; отначало изпихме две, после още две, над половин литър на човек. Освалдо, весел както винаги, пусна нова шега: започна да си шие невидимо копче на сакото с несъществуващи игла и конец, но с всички най-точни жестове, все едно наистина държи копче, игла и конец. Този път и Джустино се смя, стори ми се, че в себе си се възхищава на Освалдо за неговото безгрижие малко преди да получи сметката за плащане. Слънцето бе залязло и езерото, потънало в сянка, изглеждаше тъжно. И, както обикновено през ноември, допреди малко беше топло, а сега стана