Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Той не ми отговори нито думица и се отдалечи в галоп. Какво мисли синът на великия сагамор на команчите от езерата и прериите?
— Аз мисля, че Голямата пантера се е държал както подобава на такъв знаменит вожд, отнесъл се е с Койота така, както той отдавна заслужава. Ще пие ли вождът със своя брат от виното на бледоликите?
— Виното е хубаво за децата и жените — каза дълбокомъдрено сахемът на апачите, — а огнената вода е млякото на апачите воини.
— Нека бъде както желае вождът! Аз имам три шишета ракия за него и другите вождове, а ето и едно буренце пулке, което го моля да приеме за своите воини. Съжалявам, че моят брат ме завари така неподготвен, но се надявам да посрещна по-добре брат си при следващото му посещение.
— Моят брат винаги е бил щедър към своите червенокожи приятели. Голямата пантера предпочита кожа на плъх, дадена му от него, отколкото кожа на сива мечка, предложена му от други, защото вождът знае, че подаръкът, направен от моя брат, е даден от сърце. Благодаря на брат ми Нощната птица от името на моите воини и от мое име.
Тогава апачите се сбогуваха според целия индиански етикет и се отдалечиха в галоп на своите великолепни мустанги, неукротими като господарите си.
— Е, господин полковник, какво мислите за апачите?
— По мое мнение те са страшни врагове и умно и войнствено племе.
— Това е вярно — продължи дон Хосе, — но за нещастие, апачите са пияници, от ракията оскотяват и побесняват, аз ще ви покажа истинските царе на пустинята, храбри, умни, с всички благородни качества на чергарите и преди всичко трезви, пият само вода.
— Кои са червенокожите, които превъзнасяте толкова много?
— Команчите, господин полковник, вие ще ги видите и ще признаете, че казвам много малко за тях.
Пет минути по-късно пътниците напуснаха обгореното място, оставяйки непогребани труповете на бандитите, които Синият облак добросъвестно бе скалпирал.
IV
След непрекъснато препускане, към осем часа вечерта, пътниците се озоваха сред Апахерия. Дърветата бяха почти изчезнали, заместени от огромни треви, които се разстилаха додето виждат очите и където и коне, и конници, така да се каже, потъваха и не оставяха никакви други следи от минаването си освен поклащането на високите треви. Един доста висок хълм, единственият на няколко левги наоколо, приличаше на часовой, бдящ над саваната, над която се издигаше.
Тази миниатюрна планинка, стръмна, с оголени полегати склонове, имаше на върха си кичест гъсталак от „сучилес“17 с нежен и упоителен аромат; на средата извираше бистър поток, който подскачаше с грохот по камъните, образувайки буйни водопади чак до прерията, и след много лъкатушки на няколко левги по-нататък чезнеше в Рио Гранде дел Норте.
Нощта беше великолепна, милиони звезди, сякаш посеяни диаманти, блещукаха по тъмната синева на небето. Въздухът, много чист, позволяваше да се различават на много голямо разстояние и най-малките подробности на този възхитителен пейзаж, озарен от синкаво-белезникави светлини, които му придаваха фантастичен вид. С една дума, беше една от ония прекрасни нощи, непознати в нашия студен северен климат.
Полковник Дьо Вилие не устояваше на магията на тази величествена природа, която, така да се каже, го държеше здраво и будеше у него мечтателна меланхолия, изпълнена с тайнствено очарование. През сучилесите, на върха на хълма, се виждаше горящ огън. Графът се изтръгна от своето съзерцание и го посочи на дон Хосе, който препускаше от дясната му страна.
— Там ще лагеруваме тази нощ — каза младият човек с усмивка.
— Само че мястото изглежда вече заето — забеляза офицерът, — поне така, струва ми се, показва този огън.
— Нека това не ви безпокои, господин полковник — отвърна весело дон Хосе, — аз пратих напред няколко от моите слуги да приготвят „квартирата“ ни. Нали така, господин полковник, я наричате вие, военните?
17
Сучилес (исп.) — магнолии. — Б. пр.