Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Истина е, че поезията на Константин Павлов не е поезията на душата.
И иска по-дълбоко вглеждане — в живота, в ставащото, в станалото.
В „Дон Кихот“ на Сервантес се появява Фрестон или Фритон.
„През тази нощ икономката подпали и изгори всички книги, които се намираха както на двора, така и в къщата, а между тях имаше и такива, които заслужаваха да бъдат запазени за вечни времена в архивите… Но за това попречи съдбата и ленността на този, който трябваше да преценява достойнствата им, и стана така, както казва пословицата, че често праведните плащат за грешниците.
Свещенникът и бръснарят препоръчаха като средство против болестта на техния приятел да се зазида и запуши помещението, в което държеше книгите. Надяваха се, че като премахнат причината, ще изчезне и последицата, и решиха да му разправят, че един магьосник е отнесъл помещението с всичко, което се е намирало в него.
— Сигурно е казал Фрестон? — запита Дон Кихот.
— Не знам — отговори икономката — дали каза Фрестон или Фритон. Помня само, че името му окончаваше на «тон».
— Така е — каза Дон Кихот — защото той е мъдър магьосник и мой голям враг, който ме ненавижда, понеже е узнал чрез изкуството и книгите си, че някой ден ще се срещне неминуемо в двубой с един рицар, когото той покровителства, и че ще го сразя, без той да може да ми попречи. Затова се мъчи да ми причини всички възможни неприятности. Но аз го уверявам, че мъчно може да осуети и избегне небесните повели“ (курсивът мой б.а.).
Но да спрем до тук. Нека само да се знае, че „закодираните“ не са толкова закодирани.
Учителят на Любомир Левчев и Константин Павлов, големият български поет Добри Жотев, е излязъл къде по-достойно от сродна ситуация. В бележката си във в. „Стършел“ — „Малкият принц“, посветена на 50 годишнината на К. Павлов, той пише: „Между другото Малкият принц от астероид Б 612 притежава собствено име, което не е съобщил на Екзюпери — Перси Фидрон. Малкият принц от нашата Земя също — Константин Павлов. Това, разбира се, са подробности…“
Въпросът е дали искаме да открием истинския смисъл.
… В някаква вечер със съпругата ми окъсняхме в София, нейни родственици ни оставиха да чакаме на уличните пейки, часовете се изнизваха и аз усещах как хладът от неуважението и бруталната нетактичност обхваща с лепкави пипала смолянското ми другарче. Тогава позвънях на Коста и някак кратко му обясних — с пет-шест думи, несвързани в изречения. „Тръгвайте веднага“ беше заповедния тон на Коста, после вкъщи той така старателно, свойски ни посрещна, такава сърдечност и доброта струеха в дома му. Разбира се — благодарение и на Мими. В нея вечер, вече поуспокоени, Коста ни запозна с Узуна (Йордан Узунски), белетристът от тяхното поколение, за когото бях чул толкова високи и ласкави думи от Иван Динков, Александър Миланов и Коста. По-късно Иван Динков ще отпечата в книгата си „Почит към литературата“ тази мисъл, ала аз я бях чувал много преди от него: „Георги Узунски пръв започна да пише проза като Йордан Радичков, а непосредствено след него Йордан Радичков започна да пише като себе си.“
Узуна се премести да спи в таванската стая, за да освободи място за нас, а на утрешния ден щяха да ходят да звънят на Левчев и да чукат по вратите на „Литературен фронт“, където Йордан Узунски се кандидатираше за отговорен секретар…
През лятото на 1989 година Константин Павлов ме извика в София. Не бях добре, ала тръгнахме с Елена. Караше ни синът — Стоян. В дома на Коста сварихме Мария, съпругата му, и дъщерята Донка (Доди). После заедно отидохме на „Чукара“ 13 — вилата… Вилата всъщност представлява нещо като дървен фургон. Мъничко дворче, една-две сливи, ниска дворна чешма… И Коста — един мъдър Робинзон Крузо на двайсетия век.
Изпратихме Стоян и Доди да купят нещо за пиене, а ние седнахме на двора. Коста искаше да се погрижа за „по-бързото и безшумно“ отпечатване на книгата му „Появяване“ във врачанската печатница. „Профиздат“, а по-точно редакторът Георги Борисов, бяха застанали зад тази книга. Коста имаше усещането, че може някой да се обади и да осуети отпечатването й.
Симптоматичната, предсказана книга излезе през декември 1989 година, но в карето е записано януари 1990 г. Не стана това, което можеше да стане — беше минал 10 ноември… Имах възможността пръв да му занеса книжното тяло на книжката. По-късно, на една от сигналните бройки, Коста надписа: