През 1993 година, в първите дни на май, чаках един от членовете на редколегията на алманах „Околчица“ пред редакцията на врачански вестник. Бяхме с композитора Спартак Бутански когато въпросния господин се зададе, вдигна глава и ни подмина.
— Господине, — подвикнах — днес е последния срок за предаване на алманаха в печатницата. Щяхте да давате разказ…
— Разказ — каза без да се спира „господинът“ — няма да дам, ами виж там да ме извадиш от редколегията!
Не вярвах на ушите си.
— Вади го, без да се ядосваш — рече композиторът. — Този човек току-що предпочете заплатата пред творчеството…
Леко объркан влязох в съседното ателие на скулптора Цвятко Йорданов. От неговия телефон се обадих на Коста. Казах му за случилото се и го поканих да стане член на редколегията. Поисках да му кажа какво ще съдържа книжката, която даваме за печат, и кои са другите членове на редколегията.
— Ти там ли си?… — гласът му се смее по телефона.
— Струва си…
— Нищо друго не ме интересува. Пиши ме.
Бях развълнуван, думите заседнаха в гърлото ми, гласът отсреща вече не се смееше, а тревожно питаше „Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?“… Мисълта връщаше даденият ми автограф от Коста преди два — три месеца върху книгата му „Убийство на спящ човек“:
„За нашето (както се очертава) и следсмъртно приятелство.
Коста“
Чувам те, чувам те, Коста, виках без глас, дано повече хора те чуят в този объркан, озлобен и обезсилен от към добродетели свят…
Смея да твърдя, че синът на пернишкото село Витошко, който живя една година във Враца, бе най-отричания и най-признаван, най-обичания и най-мразен, най-спорния, а всъщност безспорен талант на България. И никой от българските литературни критици не го разбра. Хвалеха го тези, които не го разбираха. Дваж по не го разбираха тези, които го отричаха.
След 1990 година книгите на Константин Павлов излизат свободно, печатат го, хвалят го, ухажват го. И пак не го разбират… Защото у нас все още боли от истината. Особено когато е казана талантливо.
