Докато смъртта ни раздели

Казах:

— Спокойно, не се вълнувай. Кой е взел Роар? Да не би…

— Да! Джокер… и бандата. — Тя изхлипа. — Върнах се вкъщи и не заварих никого, но в пощенската кутия намерих лист, на който пишеше: „Роар е при нас. Знаеш къде можеш да го намериш. Мисли му, ако предупредиш ченгето — ще го убием.“

— Звъня ли в полицията?

— Не, нали казах какво…

— И все пак би било най-доброто в случая. Надали може да се вярва на това, което са написали. Просто блъфират. Момчета са, и то с жълто около устата. Разбираш ли… те просто искат да те изплашат.

— И ме изплашиха, Веум. Не искам да се обадя в полицията. А нямам… нямам друг, към когото да се обърна за помощ, особено сега. Ти не би ли могъл… аз ще си платя, разбира се, ако това те спира!

— Не става дума за това.

Сметката ми в банката отдавна беше закрита. Ако вложех там нещо, сигурно щеше да се задави.

— Разбира се, че ще дойда, щом ти…

— Да, да. Благодаря ти! Но идвай, идвай колкото можеш по-бързо.

— Вече излизам. Успокой се, докато дойда. Всичко ще се уреди, гарантирам ти това. До скоро!

— Чакам!

Оставих слушалката обратно, допих си бъбречния чай и оставих Боги да лежи спокойно в хартиения си гроб. Излязох.

Навън като че беше започнало да става по-светло. Ето там, зад пердетата на зелени квадратчета вечеряше семейство с две деца. Майката, русокоса и с пламнали от напрежение бузи, сервираше димяща храна на масата, а бащата, със свъсено чело и светла брада, седеше умислен и наблюдаваше съсредоточено децата си, сякаш гледаше собствения си образ в пукнато от горе до долу огледало. През отворения прозорец, на един от другите етажи долиташе дрезгав глас, който пееше, че е прекарал целия си живот в къща до селския път, но единственото общо нещо между него и гласа на Едвард Першон6 беше пърленото изговаряне на буквата „р“. С други думи, вечер като вечер, в която Веум излизаше навън. Услужливият Веум. Готов да се отзове на всяко повикване. Особено ако не е в работно време.

Миниморисът изхърка от удивление, че прекъсват късноследобедната му дрямка, и загасна два пъти в центъра на града. Казах му, че ще го захвърля и ще си купя фолксваген. Тогава заработи като по ноти и ме закара без повече проблеми до високия блок извън града, жужейки като сит бръмбар.

Паркирах колата и влязох в блока. Асансьорът сякаш ме чакаше. Кабината беше празна и стигнах без премеждия до деветия етаж. Отидох до вратата на Венке Андресен и позвъних.

Тя отвори. Лицето й беше почервеняло, а очите подпухнали. Дръпна ме в антрето и затвори вратата. После се отпусна на гърдите ми и се разтресе в дълги, сподавени в ризата ми ридания. Отдавна никой не ми бе плакал така. Всъщност много, много отдавна. Обгърнах раменете й с ръце и я погалих с пръсти по гърба. Движех бавно дланите си и не говорех нищо. Най-добре е жената да се остави да си поплаче, колкото иска.