Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Стари вестници ли? — повтори госпожа Елбман. — Но за какво са ви?
— Искам да увия в тях тези латернички — обясни Изабел. — На места са ужасно чупливи.
— На кого го казвате! — Веднъж, докато забърсваше праха, госпожа Елбман беше счупила грациозната порцеланова ръка на една танцьорка и още не можеше да се освободи от ужаса, който преживя, макар после Изабел така добре да я беше залепила, че повредата изобщо не се забелязваше. — Най-добре вземете „Ди Цайт“ — предложи тя. — Долу винаги има купчина от последните десет броя. Господин съпругът ви казва, че форматът им не му е удобен, затова не обича да ги чете. Но не мога и да ги изхвърля.
— Така е — съгласи се Изабел. — Фритьоф си купува „Ди Цайт“ само за престиж.
— Тогава няма да забележи, ако вземем няколко листа от тях — каза госпожа Елбман и добави заговорнически: — И аз съм си вземала по някой и друг стар брой за разпалване на печката.
— Хм, хм — отвърна безучастно Изабел.
Тя вече мислеше за друго. Какво още й трябваше? Паспортът, шофьорската книжка, кредитните карти и мобилният телефон бяха в дамската й чанта, но в сейфа имаше още някои много важни неща, които в никакъв случай не биваше да оставя тук.
— Ще ви донеса малко вестници — предложи госпожа Елбман. — Поне да послужат за нещо, нали?
— Много мило от ваша страна. И дали ще бъдете така любезна да опаковате латерните? Правите това много по-добре от мен.
— Разбира се — каза прилежно госпожа Елбман. — Особено ще внимавам за танцьорката.
Изабел я изчака да слезе по стълбата, после се втурна обратно в спалнята и отвори сейфа. Той беше защитен с код — 2,4,4,1,9,6,6 — 24.4.1966, рождената дата на Фритьоф.
— Никой крадец няма да ме помисли за толкова глупав, че да въведа рождената си дата — беше казал той, когато слагаше ключалката.
Изабел не беше много убедена, но за щастие до днес никой не беше я разбивал.
Тя си взе спестовните книжки (в тях имаше само няколкостотин марки, повечето беше вложила в ценни книжа, някои — на срочен влог в банката) и ценните книжа, но след известно колебание върна всичко, което беше на името на Фритьоф или на името на двамата. Остави и парите в брой, които Фритьоф държеше тук като един вид запаси за краен случай. Това бяха над четири хиляди марки — от цяла вечност се мотаеха тук и сигурно щяха да посрещнат неизползвани епохата на еврото. Все едно, това бяха пари на Фритьоф и тя не желаеше да се възползва от тях.
За миг Изабел все пак се опита да промени кода на сейфа, примерно с датата на сватбата им или с датата на днешния запомнящ се ден. Но после отхвърли и тази мисъл, не искаше в никакъв случай да ядосва Фритьоф повече, отколкото и без това щеше да го ядоса. Пък и неговото чувство за хумор беше доста мъгляво.
Тя натъпка документите в последната чанта от свинска кожа, която имаше достопочтената изработка на чанта на селска акушерка, като сложи вътре и радиобудилника от нощното шкафче. Накрая се огледа още веднъж. Като се изключат куфарите и чантата, всичко изглеждаше както обикновено: вратите на шкафовете бяха затворени и няколко предмета от нощните шкафчета липсваха, нищо друго не биеше на очи. Изпод идеално опънатата от госпожа Елбман покривка на леглото се подаваше едно светлокафяво плюшено ухо и сърцето на Изабел се сви. Тя дръпна плюшеното ухо и заразглежда на дневна светлина мечето, с което се приспиваше още от бебе. За малко да забрави любимия си Фруфру!
Няколко секунди Изабел се бореше със сълзите. Фритьоф не можеше да понася Фруфру, на няколко пъти се беше опитвал да прати на боклука неугледната стара вещ, но Изабел винаги пламенно се застъпваше за плюшения си приятел от детството. Вземаше го със себе си дори когато ходеха на почивка, и то в ръчния си багаж, за да може и той да гледа през прозореца.
„Ако се срамуваш от него, прави се, че не си с мен“, каза Изабел на Фритьоф навремето, когато още им беше хубаво един с друг. А Фритьоф се беше усмихнал: „Хм, хм, все пак има пъпка в ухото. А пуловерът, който му е оплела леля ти, сигурно е бил по последен писък на модата през седемдесетте. Мисля, че дори и аз имам такъв.“
— Всичките латерни ли да опаковам? — прекъсна госпожа Елбман спомените на Изабел и очите й се разшириха ужасено: при вида на отворените куфари и Изабел, с плюшеното мече в ръка, тя видимо се обърка. — Какво… как?
Изабел сложи мечето в акушерската чанта.
— Ще замина за известно време. — Не, така нямаше да стане. Тя реши да каже на жената цялата истина. — Тръгвам си оттук, госпожо Елбман.