Портата на Птолемей

Двойното ни съзнание бе разтресено и разделено от удара. Няколко секунди вибрирахме поотделно в една и съща глава. Докато лежахме там, стенейки независимо един от друг, от разбития отвор горе, носейки се във въздуха, излезе тялото на Хопкинс. Смъкна се на стъпалата и се приближи пеш, със спокойна и уверена крачка.

— Мандрейк, нали? — каза Факарл общително. — Трябва да кажа, че си настойчив малък човек. Ако имаше някакъв разум, досега щеше да си на сто мили оттук. Какво, по дяволите, не ти е наред?

Само ако знаеше; лежахме върху пръстта и се напъвахме да се фокусираме. Бавно зрението ни се стабилизира, акълът ни се намести.

— Господарят Нуда — продължи Факарл — в момента е малко раздразнителен и трябва да се внимава с него. Настроението му няма да се подобри, ако бъде ужилен от твоята играчка.

— Ужилен? — изграчи Натаниел. — Това ще го затрие.

— Наистина ли мислиш така? — Гласът бе изморен и развеселен. — Нуда е по-велик, отколкото можеш да си представиш. Той е гладен за енергия; поглъща я като гъба. Чуваш ли как ръмжи? Би приветствал атаката и би се нахранил с нея. Бих ти позволил да се пробваш, но ми писна от ненужни безпокойства. Обаче, след няколко минути аз ще взема Жезъла за лична употреба. — Той вдигна бавно ръка. — И така, сбогом.

Натаниел отвори уста да изпищи. Завладях я за по-добра цел.

— Здрасти, Факарл.

Ръката трепна. Гибелната енергия на Жезъла остана неосвободена. Зад очите на Хопкинс чифт точки от ярка синя светлина просветнаха учудено и объркано.

— Бартимеус…?

— Нищожният аз.

— Как — как…?

Ето нещо ново. За пръв път от триста века неуязвимата увереност на Факарл бе разтърсена от моето пристигане. Нямаше думи.

— Как е възможно това? Това е номер… някаква проекция на гласа… илюзия…?

— Не. Аз съм тук вътре.

— Не може да бъде.

— Кой друг може да знае истината за смъртта на Чингис? За онова дребно, отровно грозде, което вмъкнахме в палатката му под носа на джиновете му…?129

Факарл примигна; поколеба се.

— Значи… Наистина си ти.

— Мой ред е да поднасям изненади, стари приятелю. И мога просто да спомена, че докато ти и Нуда си играехте тук, повечето от армията ви беше избита. От мен.

Докато говорех усетих как Натаниел се гърчи. Не му харесваше да лежи безсилен на земята — естественият инстинкт за самосъхранение го караше отчаяно да иска да стане. Обуздах го с една-единствена мисъл: Чакай.

— Ах, ти, предател… — Факарл беше в тялото на Хопкинс от доста дълго; облиза устните си точно като човек. — Не ми пука за тази загуба — светът е претъпкан с хора и има достатъчно духове, за да ги напълним всичките. Но ти… Да избиваш собствения си вид, да защитаваш бившите си потисници… Боли ме същността само като си го помисля! — Ръцете му бяха свити; гласът му преливаше от емоции. — Били сме се един с друг много пъти, Бартимеус, но винаги случайно, заради капризите на господарите си. И сега, когато най-сетне ние сме господарите, когато трябва да празнуваме заедно, сега ти избираш да извършиш явно предателство! Ти, самият Сакр ал-Джини! Как ще оправдаеш действията си?