Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Кити кимна.
— Така трябваше да кажете. Добре, да вървим.
В продължение на десет тежки и тихи минути вървяха през почернялата земя. Кити ходеше бавно, насила правеше всяка крачка, въпреки острите протести на тялото си. През часовете след завръщането силата й постепенно се възстановяваше. Въпреки това тя копнееше за почивка. Знаеше, че е на прага на издръжливостта.
Докладите на дяволчетата бяха сбити, но намекът в тях беше ясен и си пасваше с гледката от кристала. Натаниел и Бартимеус бяха тук: точно те бяха прочистили парка и позволили на много хора да избягат. Вероятно — надеждата в нея се увеличаваше с всяка стъпка — вероятно скоро щяха да приключат тази работа. Вероятно щеше да ги види да се задават към нея победоносно, с група благодарни обикновени граждани отзад. Със сигурност, с Жезъла бе само въпрос на време…
Но докато имаше и най-малкото съмнение, тя не можеше да се спре. Не можеше да ги остави. На врата й, при всяка несигурна стъпка, нежно подскачаше Амулетът на Самарканд.
Минаха пет минути. Очите на Кити започнаха да се затварят. Изведнъж примигна и застана нащрек.
— Какво беше това?
— Магически взрив — прошепна госпожица Пайпър. — До източния вход.
Продължиха да вървят.
Четири минути по-късно палатът се извисяваше над тях и те навлязоха в декоративните градини. В този момент земята се разтърси; на пътеката пред сградата проблесна пронизваща бяла светлина. Групата спря на място и зачака. Светлината не се появи повече. Нервността пукаше около тях като електрически заряд.
Очите на Кити се напрегнаха в тъмното. Сиянието от двореца правеше сенките на нощта още по-тъмни. Не можеше да е сигурна… Но — да — там, на пътеката стоеше една фигура. Докато Кити гледаше, фигурата се раздвижи и силуетът се очерта на фона на стъклото.
Кити се поколеба за секунда. После се препъна напред, викайки.
При звука на гласа Натаниел застина на място. Звукът едва успя да стигне до мозъка му, защото ушите му шумяха от стотиците Детонации и от вибрациите на нетърпеливия Жезъл в ръката му. Но слабият вик успя да направи това, което всичките демони в парка не бяха успели: накара сърцето му да тупти по-бързо.
През цялата битка той се бе движил с демонична скорост и ефикасност, избягваше смъртта без много усилия и напъване, благодарение на Жезъла и неговите унищожителни енергии, по-силни от тези на повечето джинове. Едно преживяване, желано от повечето магьосници през вековете и, естествено, от Натаниел в бляновете му. Това бе чувството на всепоглъщащо превъзходство, удоволствието от упражняването на власт без риск. Той танцуваше под тъмното нощно небе, поразявайки враговете си. И при всичката му пъргавина, с всичкия адреналин, бушуващ в него, дълбоко в себе си той беше странно безразличен. Чувстваше се отдалечен, откъснат и сам. Омразата му към убитите от него демони бе тъпа и фактологична, но такова бе и съжалението към хората, чийто живот бе спасил. Жената на площад „Трафалгар“ му бе показала какво можеше да очаква от тях. Щяха да се отнасят към него със страх и презрение и то, с право. Той беше магьосник. Благодарение на него и неговите хора Лондон бе в пламъци.
У него гореше гордостта — тя и говорещият в главата му джин. Да, той щеше да се опита да сложи край на разрушенията. Но след това… Действията бяха едно нещо, а очакванията — съвсем друго. Нямаше представа какво щеше да направи.
И в този момент, на пътеката пред Стъкления дворец…
Мислите на джина се носеха през съзнанието му.
Да, това е гласът на Кити.
Знам. Да не мислиш, че не знам?
Просто целият си един отпуснат и тежък. Като мокър картон. Реших, че си получил пристъп на страх.
Това не е страх.
Така казваш ти. Сърцето ти звучи като камбана. Уф, и се поизпоти. Сигурен ли си, че не е треска?
Напълно. Сега ще млъкнеш ли?
Натаниел я гледаше как се приближава бавно през градината. На седемте нива аурата й осветяваше земята като ден. Наблизо след нея се мъкнеше група хора.
— Кити.
— Натаниел.
Гледаха се. После устата му се отвори и се чу измъчен глас, нещо като оригване.
— И аз! Не забравяй за мен!
Натаниел изруга и стисна здраво уста.
Кити се ухили.
— Здрасти, Бартимеус.
Изведнъж у Натаниел се надигна напълно безпричинен гняв. Той се намръщи.
— Мисля, че ти казах да не идваш с нас. Прекалено слаба си. Твърде опасно е.
— И кога точно съм те слушала? Какво е положението?
Устата на Натаниел се отвори по собствена воля; заговори Бартимеус.
— Унищожихме по-голямата част от армията на Нуда, но той самият е все още на свобода. Там вътре — пръстът на Натаниел подскочи през рамото — с още седем духове и може би стотина обикновени. И ние…