Портата на Птолемей

Спарен въздух: изолиран от студа на нощта под стъкления покрив, въздухът вътре беше топъл. Носеше се воня на магия — остатъчните облачета от серните Детонации. Някъде отдясно, зад една група дървета и един суши бар в японски стил, долитаха жални звуци.

Обикновени, помисли си Натаниел. Трябва да се приближим. Виждаш ли кой ги е хванал.

Да пробваме по мостчето?

Вляво бързите извивки на едно спираловидно, желязно стълбище водеха към мостче високо горе. Прекосихме бързо пространството до стълбите и ги изкачихме безшумно. Издигнахме се над стърчащите палмови листа плътно покрай извивката на голямата стъклена стена и излязохме на тесен проход, който се простираше като желязна нишка към отсрещната страна. Натаниел клекна ниско; държеше Жезъла хоризонтално над пода. С бавни и внимателни движения се затътрихме над пропастта.

Не след дълго можехме да виждаме оттатък дърветата към центъра на двореца, точно под най-високите куполи на извитото стъкло. Там, на откритото пространство, вклинено между една безвкусно боядисана въртележка и място с маси за пикник, видяхме тълпа хора, вероятно към стотина, скупчени заедно като пингвини в снежна буря. Подкарваха ги седем или осем от духовете на Нуда, които стояха от всичките им страни. Сред тях беше тялото на Руфъс Лайм, както и — разбрах го от вълнението в съзнанието на Натаниел — това на министър-председателя Рупърт Девъро. Съдейки по увереността в движенията им, духовете се чувстваха удобно в приемниците си. Аурите им се бяха разпрострели далече извън очертанията на телата. Не те, обаче, привлякоха вниманието ми.

Виж Нуда, помисли си Натаниел. Какво му се е случило?

Нямах отговор. Горе на покрива на въртележката, може би на около двадесет метра пред нас и също толкова надолу, стоеше бившето тяло на Куентин Мейкпийс. Когато го видяхме за последен път, Нуда имаше проблеми да свикне с ограниченията на приемника си. Сега, той явно му бе хванал цаката. Краката стояха здраво, ръцете бяха кръстосани отпуснато, брадичката — вдигната. Имаше точната стойка на успешен генерал на военна операция.

Освен това имаше и рога.

Три, при това черни, ако трябва да сме точни, подаващи се от челото под неравномерни ъгли. Единият рог беше дълъг, а другите два — просто чуканчета. И това не беше всичко. Някакви гръбначни шипове бяха разцепили ризата отзад; от лявата му ръка стърчеше сиво-зелен ръб. Лицето му беше восъчно и разкривено, подуто от вътрешно налягане. Очите приличаха на живи пламъци.

Това е неочаквано, помислих си.

Същността му разчупва тялото.

Натаниел притежаваше необятен капацитет да заявява очевидното и точно това го правеше толкова очарователно човешки.

Докато наблюдавахме рогата, шиповете и ръбът се свиха обратно в кожата, сякаш чрез силно напрягане на волята. Потреперване, разтрисане и секунда по-късно отново изскочиха, по-големи отпреди. От отворената уста се чу рева на гръмовния му глас.