Портата на Птолемей

Ходехме напред-назад из парка, сред павилионите и увеселителните площадки, беседките и алеите, където и да зърнехме хищническо движение. Понякога джиновете ни усещаха и се биеха, но най-често ги сварвахме неподготвени и ги избивахме. Силата на Жезъла бе неустоима, бързоходните ботуши ни носеха по-бързо, отколкото врагът можеше да види. Нат бе студен и решен; с всяка минута контролираше Жезъла все по-умело. Що се отнася до мен, дали от адреналина, който споделяхме или пък по друга причина, но аз започнах много да се забавлявам. Полека-лека в мен отново се събуди старата жажда за кръв, страховитата радост от битката, която бях познал в раните египетски войни, когато асирийските утуку маршируваха през пустинята, а събралите се лешояди скриваха небето. Това беше любовта към скоростта и ума, към предизвикването на смъртта и справянето с нея. Беше любовта към извършването на нови геройства, за които щеше да се разказва и пее около лагерните огньове по залез. Това беше любовта към енергията и силата.

Беше част от земната поквара. На Птолемей нямаше да му хареса.

Но си беше много по-добре, отколкото да си слузеста пирамида.

Забелязах нещо и мислено го сръчках. Натаниел спря на място насред полето, за да огледа по-добре. Поседяхме малко взирайки се. Докато стояхме, държахме Жезъла хоризонтално, стиснат небрежно с пръсти. Сияеше и пукаше; от края му се извиваше бял дим. Земята под ботушите ни беше почерняла, овъглена. Навсякъде около нас лежаха тела, обувки, палта и плакати; нататък имаше горящи дървета и дълбоката бездна на нощта.

Далеч, от другата страна на парка, блестяха светлините на Стъкления дворец. В него, очертани като силуети зад стъклото, се движеха неясни фигури. Бяхме прекалено далече, за да различим някакви подробности.

Нуда? Факарл?

Може би…

Внимавай.

Далеч отляво идваше нещо. Вдигнахме Жезъла. Спряхме. От тъмното излезе мъж — човек с нищожна аура. Беше босоног, с наполовина откъсната риза. Окървавените му крака се препънаха покрай нас. Така и не ни погледна.

Каква мърлявщина, помисли си Натаниел.

Дай на бедния човек шанс! Току-що са го преследвали четиридесет демона.

Нямам предвид него, а всичко това.

О. Да. Така е.

Значи смяташ, че са били общо четиридесет?

Не казах това. Мъдрият войн…

Колко убихме досега?

Не знам. Не съм ги броил. Но тук вече не са толкова много.

Централните алеи на парка бяха празни. Сякаш някаква невидима обвивка или бариера е била пробита и бъркотията от трескаво движение изведнъж се бе изляла, а после се бе отдръпнала и изчезнала.