Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Да. А сутринта, в която ми предложи да работиш за мен като готвачка, аз бях твой общ работник в отпуск. Разбираш ли защо се смях така?
Тя гледаше нагоре към лицето му, усмивката й беше пълна с болка, неговата — с чиста радост.
— Джон…
— Кажи. Но кажи всичко.
— Бил си тук… през всичките тези години…
— Да.
— … през всичките тези години… докато компанията загиваше… докато търсех интелигентни хора… докато се борех за всеки остатък, който можех да намеря…
— … докато претърсваше страната за изобретателя на моя двигател, докато хранеше Джеймс Тагарт и Уесли Мауч, докато наричаше най-великото си постижение на името на врага, когото искаше да унищожиш.
Тя затвори очи.
Бях тук през всичките тези години, на една ръка разстояние, в собствената ти вселена, наблюдавах борбата ти, самотата, копнежа, наблюдавах те в битка, която смяташе, че водиш заради мен, битка, в която поддържаше враговете ми и търпеше безкрайното поражение, бях тук, скрит единствено заради твоя пропуск, както Атлантида е скрита от хората само с оптическа илюзия, бях тук, чаках деня, в който ще прогледнеш, в който ще разбереш, че по кодекса на света, който подкрепяш, всичко, което цениш, ще бъде хвърляно в най-мрачното дъно на подземията и че там ще трябва да го търсиш. Бях тук. Чаках те. Обичам те, Дагни. Обичам те повече от живота си, аз, който научих хората как трябва да се обича живота. Научих ги и никога да не очакват незаслуженото, и онова, което направих тази нощ, го направих с пълното съзнание, че ще платя за него и че цената може да е моят живот.
— Не!
Той се усмихна и кимна.
— О, да. Знаеш, че си ме пречупила веднъж, че наруших решението, което бях взел за себе си, но го направих съзнателно, знаех какво значи това, направих го не в сляпо отстъпление пред мига, а с пълното осъзнаване на последствията и пълна готовност да ги приема. Не мога да оставя такива моменти да ни подминават, те са наши, любов моя, заслужили сме си ги. Но ти не си готова да напуснеш и да се присъединиш към мен — не е необходимо да ми казваш, знам — и тъй като реших да взема онова, което искам, преди да е напълно мое, ще трябва да платя за него, не знам как или кога, знам само, че ако отстъпя пред враг, ще понеса последствията — той се усмихна в отговор на изражението й. — Не, Дагни, ти не си мой враг в съзнанието си, и тъкмо това ме подтикна, но си мой враг в действията си, в курса, който следваш, въпреки че още не го виждаш, но аз го виждам. Истинските ми врагове не представляват опасност. Ти — да. Ти си единствената, която може да ги доведе до мен. Никога няма да са в състояние да разберат какво съм аз, но с твоя помощ ще успеят.
— Не!
— Няма да го направиш съзнателно. Свободна си и да промениш курса си, но докато го следваш, не си свободна да убегнеш на логиката му. Не се мръщи, изборът беше мой и това е опасност, която съм приел. Аз съм търговец, Дагни, и то за всичко. Исках те, нямах власт да променя решението ти, имах власт само да обмисля цената и да реша дали мога да си я позволя. Мога. Животът си е мой — да го похарча или инвестирам, а ти, ти си — сякаш жестът продължаваше изречението му, той се надигна и я целуна по устата, докато тялото й лежеше отпуснато, отдадено, косата й падаше надолу, главата й — назад, задържана единствено от натиска на устните му — ти си единствената награда, която трябваше да получа и реших да купя. Исках те и ако моят живот е цената, ще я дам. Моят живот — но не и ума ми.
В очите му внезапно проблесна твърдост, когато се изправи, усмихна се и попита:
— Искаш ли да се присъединя към теб и да дойда на работа? Искаш ли да поправя контролната система след час?
— Не! — викът дойде незабавно в отговор на внезапната картина на хората в частната трапезария в „Уейн-Фолклънд“. Той се засмя.
— Защо не?
— Не искам да видя теб да работиш като техен роб!
— Ами ти?
— Мисля, че рухват и че ще победя. Мога да понеса още малко.
— Вярно, ще трае още малко — не докато победиш, а докато се научиш.
— Не мога да оставя всичко! — това беше отчаян вик.
— Още не — спокойно каза той. Изправи се, тя също се надигна послушно, неспособна да говори.
— Аз ще остана тук, на работното си място — каза той. — Но не се опитвай да ме виждаш. Ще трябва да понесеш онова, което понесох аз и се опитах да ти го спестя — ще трябва да продължиш, знаейки къде съм, като ме искаш така, както те искам аз, но без да си позволяваш да ме приближиш. Не ме търси тук. Не идвай в дома ми. Не позволявай да ни виждат заедно. И когато стигнеш до края, когато си готова да напуснеш, не им казвай, просто нарисувай доларов знак на пиедестала на статуята на Нат Тагарт, където всъщност му е мястото, прибери се вкъщи и чакай. Аз ще дойда за теб до двайсет и четири часа.