Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън проследи погледа му.
Едно тъмно петно се бе отделило от ожесточеното меле и бързо се движеше към тях. Трудно бе да се определи колко същества имаше сред хаоса от очи и ръце, ала бяха повече от няколко.
— Нихут, Куантака! — изкрещя Бинабик; миг по-късно вълчицата скочи към тях и те се разпищяха ужасени, когато ги нападна.
— Нямаме време за губене, Саймън — изръмжа тролът. Над равнината изпука гръмотевица. Тролът извади ножа си от пояса и повлече Саймън в мрака. — Хората на херцога надделяват, а аз няма да си позволя да оставя да те убият в края на битката.
Куантака вършееше сред гъмжилото подземни създания, като някаква сива машина на смъртта. Захапваше с огромните си челюсти, разтърсваше глава и отново захапваше, а малките черни тела летяха във всички посоки и падаха като снопове на земята. Прииждаха нови и нови: свирепото ръмжене на вълчицата заглушаваше пукането на гръмотевиците.
— Но… но… — Саймън се дърпаше, докато Бинабик го теглеше към своя „кон“.
— Дал съм дума да те защитавам — каза Бинабик. — Такава бе волята на доктор Моргенес.
— Доктор Мор… Ти си познавал доктор Моргенес!?
Саймън се втренчи в него и беззвучно замърда устни. Бинабик спря и изсвири два пъти. С последен див порив Куантака разхвърля две-три от съществата и се понесе към господаря си.
— Тичай, глупаво момче такова! — изкрещя Бинабик.
И те хукнаха. Най-отпред, с почерняла от кръв муцуна, с огромни скокове се носеше Куантака. Следваше я Бинабик, а накрая — Саймън: хлъзгаше се и залиташе в калната равнина, заслушан във вятъра, който сякаш му крещеше въпроси без отговор.
22. Вятър от север
— Не, нищо не искам, по дяволите! — Гутулф, графът на Утаниат, изплю ситриловия сок на застлания с плочки под и прислужникът се изнесе с опулени очи. Гутулф го изпрати с поглед и съжали за прибързаните си думи — не от състрадание към момчето, а защото внезапно осъзна, че наистина може да му се прииска нещо. Вече близо час чакаше пред тронната зала, без капчица от нещо за пиене, и само Ейдон знаеше колко още щеше да кисне тук.
Изплю се отново и киселият ситрил ужили езика и устните му. Той изруга и избърса една струйка от продълговатата си челюст. За разлика от повечето свои войници, Гутулф не беше свикнал с горчивия южен корен, който те постоянно дъвчеха, ала през тази странна влажна пролет, по време на която той се задържаше понякога по цели дни в Хейхолт, чакайки краля да го повика, бе открил, че всяко развлечение, даже и това да запали нечий дворец, е добре дошло, за да го разсее.
Освен това, несъмнено поради лошото време, залите на Хейхолт сякаш бяха подгизнали от влажна плесен, плесен и… Не, развала беше твърде мелодраматична дума. Във всеки случай силно ароматизираният ситрил, изглежда, помагаше.
Точно когато Гутулф се изправи, за да поднови нервното си крачене из коридора, което бе основното му занимание през повечето от времето, докато чакаше, вратата на тронната зала изскърца и се отвори навътре. В пролуката изникна голата глава на Приратес, с черни очи, безизразни и лъскави като на гущер.
— Ах, почтени Утаниат! — Приратес се усмихна и зъбите му лъснаха. — Колко дълго ви накарахме да чакате! Кралят е готов да ви приеме веднага. — Свещеникът разтвори вратата малко по-широко, така че се видя червената му роба и част от вътрешността на залата зад него. — Моля!
За да влезе, Гутулф трябваше да мине съвсем близо до свещеника и сви гърдите си, за да ограничи допира с него. Защо този човек стоеше толкова близо? Дали не би, за да накара Гутулф да се почувства неудобно — кралският главен министър и кралският съветник не горяха от любов един към друг, — или се опитваше да държи вратата колкото се може по-притворена? Тази пролет в замъка беше доста студено и ако някой имаше нужда от топлина, то това бе най-вече Елиас. Може би Приратес просто се опитваше да задържи топлината в просторната тропна зала.
Е, ако се стремеше към това, напълно се бе провалил. В мига, в който Гутулф прекрачи прага и мина през вратата, студът го сграбчи и кожата на силните му ръце настръхна. Той погледна зад трона и видя, че няколко от горните прозорци са отворени и подпрени с пръчки. Студеният северен въздух проникваше през тях и пламъците на факлите по стените танцуваха под поривите му.
— Гутулф! — избоботи Елиас и се надигна от трона от жълтеникави кости. Масивният череп на дракона се зъбеше над рамото му. — Срамувам се, че те накарах да чакаш. Ела!