Повелител на сенките [bg]

Луната се бе показала и обливаше нощта с лъчите си, обгръщайки назъбените очертания на облаците в светлина.

— Видях как Малкълм те съживи. В кристала на кралицата на феите. Тя искаше да го видя.

— Но защо кралицата би искала нещо подобно? — Анабел отвори леко устни, осъзнала изведнъж истината. — А. За да те накара да тръгнеш след мен. За да те накара да поискаш Черната книга и цялото й могъщество.

Тя пъхна ръка под наметката си и извади книгата. Наистина беше черна, наситено черно, което сякаш всмукваше сенките в себе си. Беше пристегната с кожена лента. Думите, отпечатани върху корицата, отдавна бяха избелели.

— Не си спомням как умрях — меко каза Анабел, докато Джулиън се взираше в книгата в ръцете й. — Нито как се случи, нито времето, което прекарах след това под земята, нито когато Малкълм научи за смъртта ми и наруши покоя на костите ми. Едва по-късно научих, че прекарал години, мъчейки се да ме съживи, но никоя от магиите му не подействала. Аз не се събуждах, а тялото ми продължаваше да гние. — Тя завъртя книгата в ръцете си. — Тъмният крал му казал, че ключът се крие в Черната книга. Тъмният крал му дал стихчето и заклинанието. И именно Тъмният крал му казал кога Себастиан ще нападне Института… кога Институтът ще бъде празен. Единственото, което поискал в замяна, било Малкълм да работи над магии, които да обезсилят нефилимите.

Мислите на Джулиън препускаха. Малкълм не беше споменал ролята на Тъмния крал във всичко това, когато бе разказал на семейство Блекторн своята версия на станалото. Не че имаше нещо чудно. Кралят бе далеч по-могъщ от Малкълм и магьосникът едва ли би искал да забърка името му във всичко това.

— Силата ни не действа в Тъмните земи — рече той. — Серафимските оръжия не работят, нито пък магическата светлина или руните ни.

— Дело на Малкълм — заяви Анабел. — Кралят иска по целия свят и в Идрис да стане така. Ловците на сенки — изгубили силите си. Би ни отнел Аликанте и би се възцарил над него. Ловците на сенки ще се превърнат в преследваните.

— Нуждая се от Черната книга, Анабел. За да попреча на краля. Да спра всичко това.

Тя просто се взираше в него.

— Преди пет години Малкълм проля нефилимска кръв, опитвайки се да ме върне от мъртвите.

Родителите на Ема, помисли си Джулиън.

— Това събуди ума, но не и тялото ми. Магията подейства наполовина. Бях в агония, разбираш ли, полужива, пленена под земята. Писъците ми на болка бяха беззвучни. Малкълм не можеше да ме чуе. Не бях в състояние да помръдна. Той мислеше, че не усещам нищо, не чувам нищо, но въпреки това ми говореше.

Пет години, помисли си Джулиън. В продължение на пет години тя бе пленена в гробницата на средоточието, в съзнание, ала неспособна да накара да я чуят, неспособна да проговори, да проплаче, да помръдне.

Джулиън потрепери.

— Гласът му проникваше в гробницата ми. Четеше ми онова стихотворение, отново и отново. „Отдавна, преди много, тъй много лета."[17] — Погледът на Анабел беше мрачен. — Предаде ме, докато бях жива, и отново, след като умрях. Разбираш ли, смъртта е дар. Да оставиш болката и скръбта зад себе си. Той ми отне това.