Повелител на сенките [bg]
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Тъмни съзаклятия #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-208-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелител на сенките [bg]». Краткое содержание книги:
От цялото семейство, единствено Анабел бе проявила доброта към Малкълм. Заедно, двамата бяха изследвали пещерите и скалите на Корнуол и тя му бе показала как да си разменят тайни съобщения с помощта на гарван. Малкълм пишеше лирично за крайбрежието, за неговата изменчивост и бурите му и също толкова лирично — за Анабел, дори когато все още не си даваше сметка за чувствата си. Обичаше бързия й ум и силната й природа. Обичаше закрилническия й характер (писал бе как го беше защитавала пламенно пред братовчедите си) и с течение на времето бе започнал да се възхищава не само на красивото й сърце. Писалката му бе прескачала и запъвала, докато описваше меката й кожа, очертанията на ръцете и устата й, и как косата й се бе изплъзвала от плитките си, разливайки се около нея като облак от сянка.
Джулиън почти се бе зарадвал, когато гласът на Ема затихна и тя полегна (само за да затвори очи за миг, беше го уверила) и почти незабавно потъна в сън. Никога не си бе представял, че би могъл да съчувства на Малкълм, ала думите му спокойно биха могли да разказват историята на собственото му съсипано сърце.
Понякога, написал бе Малкълм, понякога някой, когото си познавал през целия си живот, изведнъж се превръща в непознат, по един вълшебен начин, като да откриеш, че плажът, на който си идвал през целия си живот, всъщност е застлан не с пясък, а с диаманти и те те заслепяват с красотата си. Анабел, ти взе живота ми, притъпен като острието на неизползвано оръжие, разглоби го на парченца и го сглоби наново, във форма толкова необикновена и удивителна, че мога само да се питам…
Разнесе се тъп звук, сякаш птица се беше блъснала в стъклото на прозореца. Джулиън се изпъна и посегна към камата, която беше оставил на ниската масичка до дивана.
Звукът се повтори, по-силен отпреди.
Джулиън скочи на крака. Нещо се движеше пред прозореца… нещо бяло. То изчезна, а после отново се разнесе глух звук. Нещо, хвърлено по стъклото. Като дете, замерящо прозореца на приятеля си с камъчета, за да привлече вниманието му.
Джулиън погледна към Ема. Беше се обърнала по гръб, затворила очи, а гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. Устните й бяха полуотворени, бузите й — леко зачервени.
Той се приближи до вратата и бавно натисна бравата, опитвайки се да й попречи да изскърца. Тя се отвори и той пристъпи навън.
Нощта бе тъмна и студена, луната беше увиснала над водата като перла, полюшваща се от верижка. Земята около къщата беше неравна и се спускаше почти отвесно към океана. Повърхността на водата беше тъмно прозрачна и през нея, сякаш гледаше през черно стъкло, Джулиън виждаше очертанията на скали.
— Джулиън — разнесе се глас. — Джулиън Блекторн.
Той се обърна. Къщата беше зад него, пред него — Пийк Рок, краят на скалата, и тъмната трева, растяща между сивите камъни.
Вдигна ръка и светлината, бликнала от руническия му камък, огря момичето, застанало пред него.
Сякаш беше изляла от рисунката му. Тъмна, права коса, овално лице, като на тъжна Мадона, очертано от качулката на огромно наметало, изпод което се подаваха тънки, бледи глезени и износени обувки.
— Анабел?
Ножът изхвръкна от ръката на Кит, прелетя през разстоянието между него и приближаващата тълпа и се заби в рамото на Барнабас Хейл. Покритият със змийски люспи магьосник изкрещя от болка и политна назад.
— Кит! — каза Ливи изумено; Кит усети, че не бе сигурна дали бе постъпил правилно, ала той никога не бе забравил един цитат на Емерсън, който баща му страшно обичаше: Вдигнеш ли ръка против краля, трябва да го убиеш.
Един магьосник бе по-могъщ от глутница върколаци, а Барнабас бе предводителят им. Това бяха две причини да го извади от играта. Нямаше обаче време да мисли за тези неща, защото долноземците връхлетяха върху тях.
— Умбриел! — изкрещя Ливи и оръжието в ръката й лумна.
Тя бе същинска вихрушка от движение, невероятно бърза и изящна, благодарение на тренировките си със сабя. Описа смъртоносен кръг, а косата й се развя около нея. Беше прекрасно размазано петно от светло и тъмно, острието й оставяше дълги следи от кръв там, откъдето минеше.
Тай, с къс меч в ръка, беше отстъпил до колоната на сергията, което беше хитро, защото собственичката на сергията крещеше на долноземците да се дръпнат, докато те настъпваха.