Виелица на сенките [bg]

— Виж ти — беззлобно промърмори Делер, изслушвайки песента до края. — Щастливецът пак се разкудкудяка.

— Просто завиждаш, че твоят народ няма такива песни дори в Зам-да-Морт — ухили се Халас, предвкусвайки хубавия спор.

— В Замъка на смъртта има от всичко по много и ти го знаеш прекрасно — не тръгна да спори с джуджето Делер.

— Да, чувал съм — веднага стана сериозен Халас и повече не запя.

До обяд съвсем се изясни и слънцето се показа. Да се върви стана доста по-приятно. Гло-гло внезапно започна да се изкачва наляво и потокът, който толкова дълго беше наш спътник, се скри зад дърветата. Сега вървяхме не на север, а на запад. Изглежда милорд Алистан не беше доволен от това обстоятелство и на Гло-гло му се наложи да обяснява, че недалеч оттук има оркски град и трябва да го заобиколим, ако, разбира се, не искаме да се възползваме от гостоприемството на Първите. След като порядъчно се полутахме в гората, привечер отново се озовахме близо до стария ни познат — потока, и докато все още беше светло, продължихме по него до гъста смърчова горичка, която го обгръщаше в рошавите си трънливи обятия. Тук и нощувахме, надеждно скрити от любопитни очи от огромните ели. Еграсса забрани да се пали огън — орките бяха близо — и трябваше да прекараме нощта без огън. Здрачът покри гората доста бързо, но всъщност през есента това беше нормално. Халас и Делер веднага заспаха (трябваше да са на пост през втората половина на нощта), а Гло-гло дръпна Кли-кли встрани. Какво каза старият шаман на своята внучка и ученичка за мен остана тайна. Като че ли й даваше някакви съвети и много се надявах да не са за мен. Аз също се приготвих да спя и тъкмо легнах, добре увит в топлото одеяло, когато някой ме потупа по рамото. Мумр.