Виелица на сенките [bg]

— Все още не си отговорил на моя въпрос.

— Наистина ли? — Гло-гло направи учудена физиономия. — Не ми провървя — аз съм последният в рода Тре-тре по мъжка линия и ти се появи твърде късно. Когато звездите те посочиха, аз бях прекалено стар и на плещите ми лежеше твърде голяма отговорност, за да напусна Заграбия. Трябваше да действам по различен начин, надявайки се, че там, където не съм се справил аз, други ще се справят. Имаш печат, момчето ми, печат, който всеки гоблин от моя род вижда. Дори не го вижда, а го усеща от сто левги. Така че знаех, когато излезе от Храд Спайн, знаех какво ще се случи по-нататък и то изобщо не ми харесваше. Трябваше да импровизирам, но усилията си заслужаваха. Да попадна в ръцете на орките беше доста лесно, а след това трябваше просто да изчакам, докато и ти попаднеш при тях, и да изиграя ролята на глупав шаман. Това е.

— Но не се получи по начина, по който искаше, нали?

— Да. Не очаквах, че в отряда на орките ще има шаман, че ще ме разпознаят и че ще се лиша от моите умения. Ако не бях с ръкавици, щяхме да избягаме още на първата нощ след нашата среща.

— Не беше ли по-лесно не да попадаш в плен, а просто да ме предупредиш да не ме хванат орките?

— Не беше по-лесно! — отсече старият шаман — Знаех какво ще се случи, но не знаех къде да те търся. Вие, Танцуващите, сте малко по-особени. Вас търсеща магия трудно ви лови. Трябваше да действам чрез орките.

— А в лабиринта наистина ли си бил?

— Бил съм. Всичко, което казах за лабиринта, е самата истина. Въпреки че, честно казано, не очаквах да се върна в него след тридесет години.

— Рискувал си.

— Рискът напълно се оправда. Ако твоите приятели не бяха дошли, имах предварително подготвени козове.

— Какви по-точно?

— Вече не е важно. Е? Време е да тръгваме, докато Първите не са се съвзели.

— Още един въпрос.

— Ух! Прекалено любопитен си. Казвай, какво друго?

— Защо изобщо ви е притрябвал Танцуващ?

— Рав-но-ве-си-е! Искам моите потомци да живеят в Сиала още хиляди и хиляди години, а тип като теб може да изпрати цялото равновесие на майната му само с едно щракване на пръстите.

— Рогът?

— Забрави за тази пищялка! Рогът си е само Рог. В сравнение с теб той е като нощна пеперуда срещу пламъка на свещ! Това е, край на въпросите!

— Други ще се справят — измърморих аз, докато се надигах от земята.

— Какво? — не разбра Гло-гло.

— Преди малко каза, че там, където не си се справил ти, други ще се справят. Кого имаше предвид?

Зададох въпроса и веднага намерих отговора му, застанал недалеч от нас, ококорил притеснено сините си очи изпод наметнатата качулка.