Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Човек би помислил, че историята на колониализма е без значение за света в началото на XXI в. Повечето колониални империи се разпаднаха през трите десетилетия след Втората световна война, а една от последните, бившият Съветски съюз, рухна през 1991 г. Защо тогава да се занимаваме с успеха или провала на чужди държави да внедрят институции?
Въпросът обаче остава актуален, защото след края на Студената война както отделни държави като Съединените щати, така и международната общност в по – широк план полагат сериозни усилия да изградят държавност в бедните развиващи се страни. Това е най – очевидно по отношение на американската окупация на Афганистан и Ирак през първото десетилетие на новия век, когато създаването на жизнеспособни държави е централен проблем в американската „война срещу тероризма“, с който е свързана и способността на агресора да се оттегли от тези страни, запазвайки поне минимално доверие към себе си. По света обаче има множество други интервенции с цел мироопазване или държавно изграждане: в Камбоджа, Босна и Косово, Сиера Леоне и Либерия, Хаити, Сомалия, Източен Тимор, Демократична република Конго, Папуа – Нова Гвинея, Соломоновите острови и др.
Моралните основания на тези интервенции очевидно ги различава от колониализма. Колониалните сили не се преструват, че окупират чужди държави в интерес на техните автохтонни обитатели, въпреки че се опитват да оправдаят пред себе си своето поведение като своя цивилизационна мисия. До последното десетилетие преди оттеглянето си колониалните управления не преследват цели, свързани с развитието, и са предпазливи по отношение на индустриализацията на своите колонии, тъй като техните домашни производители не желаят да имат конкуренция. Те не са и особено заинтересовани от утвърждаването на демокрация, тъй като оправдават собственото си недемократично управление.
Ситуацията се променя през XX в. След Първата световна война Обществото на народите (предшественик на ООН) предоставя мандати на колониални сили като Великобритания и Франция, но при условие, че тези територии ще бъдат управлявани в интерес на техните жители. Международната правна рамка се изменя още веднъж след Втората световна война с приемането на Всеобщата декларация за правата на човека и все по – активното участие на новите независими бивши колонии в международни форуми като Общото събрание на ООН. Студената война и правото на вето от страна на Съветския съюз блокират разрешаването на твърде много мироопазващи мисии на Съвета за сигурност, но впоследствие пречките са отстранени и ролята на Департамента по мироопазващи операции към Секретариата на ООН неимоверно се повишава. В отговор на зверствата в държави като Босна и Руанда в края на деветдесетте години на миналия век е утвърдена нова доктрина, наречена „отговорност за защита“, която задължава международната общност да предприема действия, които да гарантират човешките права на народи, застрашени от конфликт и репресии.
Целта на тези нови следконфликтни интервенции бързо еволюира. Те започват с опити за прекратяване на огъня и опазването на мира в конфликтните зони. Но скоро става ясно, че не може да има траен мир без институции и че оттеглянето на международната общност от тези гнезда на размирици е свързано с изграждането на стабилни управления, които да гарантират сигурността без външна помощ. Вследствие на което мандатът за намеса е разширен от мироопазване към държавно строителство.
До 1999 г. Източен Тймор е провинция на Индонезия, когато гласува за независимост и става суверенна държава. Малобройният административен апарат е разрушен от заминаващите индонезийци и Организацията на обединените нации създава Преходната администрация на ООН в Източен Тимор, която да изгради нова държава. Съединените щати се намират в подобна ситуация в Афганистан и Ирак. След рухването на държавността през 1980 г. Афганистан се превръща в убежище за терористи. Недопускането на възстановяването на „Ал Кайда“ е свързано с тежката задача по изграждане на национално правителство в Кабул. При управлението на Саддам Хюсеин Ирак разполага с функционираща държава, която рухва след американската инвазия през март 2003 г. и преждевременното решение за разформироването на иракската армия. След избухването на пълномащабна гражданска война през 2005 – 2006 г. главна цел на американската окупация става държавното строителство.
Резултатите от усилията на международната общност за стабилизиране на конфликтни и постконфликтни зони са противоречиви. В някои случаи като Босна, Косово, Източен Тимор, Соломоновите острови и Салвадор мироопазващите мисии до голяма степен предотвратяват повторно избухване на конфликти. В Афганистан и Демократична република Конго обаче това не се получава. Съществуват основателни аргументи, че добронамерената хуманитарна намеса в Сомалия и Източно Конго всъщност удължава кризите вследствие на непреднамерена подкрепа на един от участниците в конфликтите.