Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Истината вероятно е някъде по средата: в определени случаи колониалните власти успяват да наложат своите желания, а в други африканците успяват да защитят автономията си чрез съпротива. В сравнение с европейците, които завладяват Новия свят обаче, общият институционален отпечатък на колониализма е много по – незначителен.
Този сложен процес е очевиден в Кения, която през последните години е опустошена от кървав етнически конфликт. Днешните етнически групи кикую, календжин, луо и т.н. всъщност не съществуват като такива, преди територията им да бъде завоювана и обявена за британски протекторат. Колониалните власти очевидно използват етническата принадлежност като средство за контролиране на населението в Кения, но не „създават“ съшити с бели конци етнически идентичности. Това, което правят, е да положат основите на процес на бавна икономическа модернизация, която да създаде по – всеобхватна идентичност, която да използват като инструмент за управление. Постепенното приобщаване на живеещите в селските райони кенийци към пазарната икономика изисква социална сплотеност при по – високи нива на социабилност. Благодарение на това, когато двама кикую от различни сегменти се срещнат в селските райони на Кения, вероятно ще се отнасят като чужденци един към друг, но в Найроби ще се възприемат като представители на близки етноси при евентуална среща с представители на календжин или луо.
Така че резултатите от непрякото управление са противоречиви. То действително поражда деспотизъм, лошо управление и несправедливости на местно равнище, но както местната, така и централната колониална власт не са достатъчно силни, за да накарат поданиците да възприемат желанията на държавата. В опитите си да се адаптират към местните условия колониалните власти получават по – голяма подкрепа от местното население. Но много често схващат погрешно същността на тези местни условия и не успяват да разберат, че много африканци искат да придобият съвременна собственост и да участват в пазарната икономика. Непрякото управление няма приложение в разрастващите се градски региони на Африка, където се оформят нови източници на идентичност като етническата и класовата принадлежност. Поради тази причина европейците са изненадани от новите националистически движения, които възникват спонтанно през четирийсетте и петдесетте години на миналия век, чиято цел не е връщането към традициите, а независимостта и националният суверенитет. Днес Северна Нигерия, регионът на непрякото управление, е значително по – бедна от южната част на страната, която преживява процесите на модернизацията.
Следователно можем да обобщим, че въздействието на непрякото управление е дълбоко консервативно по своя характер и то нито си поставя целта, нито успява на практика да положи основите на силна, модерна държавност.
Докато белгийците, подобно на британците, практикуват децентрализирана форма на управление в Конго, французите и португалците налагат далеч по – централизирани администрации в своите африкански колонии. За французите това е втора природа, тъй като самата френска държава е силно централизирана административно. Французите са убедени в универсалната валидност на римското право и отхвърлят обичайните практики.
След като непрякото управление не завещава силни политически институции в независима Африка, различават ли се последиците от прякото управление? Краткият отговор е „не“. Каквито и да са различията на теория между подходите на британците и французите, ограничените ресурси и знания възпрепятстват френските власти да изградят своите колонии по – успешно от британците. Всъщност французите оставят в наследство на франкофонска Африка своята цинична политика в отношенията си с постколониалните държави през десетилетията след обявяването на независимостта.
Французите управляват с помощта на вождове, както британците, но не като представители на местните общности със собствена традиционна легитимност, а като служители на френската държава. Взаимоотношенията се основават на йерархичния принцип „офицер – подофицер“. Правилата, които са в сила до 40 – те години на миналия век, са формулирани през 1854 г. по време на авторитарната Втора империя и впоследствие внедрени от офицери като губернатора на Сенегал Луи Федерб. По използвания във френската колония Алжир модел независимите държави в Субсахарска Африка биват нападани и покорявани една след друга. Големи територии като Френска Западна Африка и Френска Екваториална Африка са разделени на по – малки „серкли“[57], които на свой ред са разделени на кантони и селища. Преходът от Втората империя към Третата република през 1870 г. не променя особено нещата. Всъщност френската републиканска традиция дори е по – строга в желанието си да прилага единни правила. Целта е „асимилация“ на колониите във френската система. Но докато френският език и образование са наложени успешно, не се намира решение по какъв начин африканските поданици да станат френски граждани в дългосрочна перспектива.