![Политичестки ред и политически упадък [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/7/1/politichestki-red-i-politicheski-upadk-bg-download.jpg)
Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Бихме могли да си представи например далеч по – различна американска политика в Афганистан след първоначалния разгром на талибаните през есента на 2001 г. Вместо да се опитват да възстановяват една централизирана, унитарна демократична държава, Съединените щати биха могли да се опитат да създадат коалиция на племенни лидери, военачалници и други властови брокери, които да постигнат консенсус да запазят мира и да обуздаят „Ал Кайда“ и други терористични групи. Вместо да се опитват да градят демокрация в Ирак, САЩ биха могли да запазят армията на Саддам Хюсеин и да я поверят на генерал, който не е свързан със стария режим.
Британското непряко управление в Африка всъщност е ранна версия на тази стратегия на „достатъчно добро“ управление. Лугард и други администратори действат по силата на необходимостта и виждат, че нямат нито ресурсите, нито работната ръка, за да управляват своите африкански колонии по начина, по който управляват Хонконг и Сингапур, и затова се стремят да се възползват от колкото е възможно повече местни традиции и определящи фактори. Както видяхме, французите, макар и да провеждат много по – различна политика на пряко управление и асимилация, в края на краищата не постигат по – големи успехи от британците.
Както видяхме, непрякото управление крие много капани и често води до неочаквани и нежелани резултати, На първо място, необходимостта от познаване на местните особености е огромна и често непосилна за една чуждестранна администрация. Търсенето на „местни закони и обичаи“ е манипулирано с лекота от коренните жители и води до погрешно разбиране на местните практики. Много често колониалните власти не позволяват на местните вождове да вземат решения, когато са в ущърб на интересите на европейските заселници или са в разрез с „цивилизованите нрави“. Уважението към местните традиции нерядко пречи на чужденците да разберат, че желанията на африканците са се променили и вече не искат да опазят традиционната си култура, а предпочитат да се модернизират. Пример за това е Северна Нигерия, регионът на най – последователно провежданите практики на непрякото управление, чието население от десетилетия е най – бедното и най – слабо образованото в страната именно защото е оставено на своите традиции.
Същите тези противоречия са очевидни в съвременното движение за правата на автохтонните населения. Общественото мнение в западните страни е направило завой на 180 градуса от дните на колониализма, когато се отнасяше към коренните народи като към диваци, които трябва да бъдат „цивилизовани“ насилствено, докато днес настоява за Стриктно зачитане на правото на оцелелите по света местни общности да съхранят традиционния си начин на живот. Това поражда насилствени конфликти в държави като Перу и Боливия между миннодобивни или енергийни компании и местните общности, подкрепяни от световна мрежа от международни неправителствени организации.
По принцип трудно може да се твърди, че на традиционните общности не трябва да бъде позволено да се управляват според собствените си традиции. Алтернативата за повечето от тях не е начин на живот като в Дания, а по – скоро маргинално съществуване в мизерни градски условия. Проблемът с чуждестранното насърчаване на правата на автохтонните населения обаче е, че чужденците много трудно могат да направят точна преценка за реалните интереси на местните общности, което се отнася и за практикуващите непряко управление. Много от тези общности вече са наполовина модернизирани, както мнозина африканци в началото на XX в., и много от техните членове всъщност биха се възползвали от възможността да се присъединят към съвременния свят. В такъв случай настояванията да продължават да живеят в традиционни селища и да говорят на местните си езици биха били крещящо ограничаване на техните възможностите, което често се пренебрегва от добронамерени външни представители, които претендират, че защитават техните интереси.
Много от проблемите, породени от непрякото управление, възникват отново в практиките на днешните програми за развитие на Африка и други бедни региони. Световната банка, Американската агенция за международно развитие и други дарителски агенции например спонсорират проекти на т.нар. стратегия „Водено от общностите местно развитие“, след като първият от тях стартира в Индонезия през деветдесетте години на XX в. Тази стратегия изглежда твърде благоразумна и привлекателна: местните хора знаят по – добре от жителите на Вашингтон или Лондон от какво имат нужда и как би трябвало да се осъществят проектите за развитие, предназначени да им помогнат. Подобно на колониалните служители от времето на непрякото управление, ръководителите на стратегията се консултират с представители на общността за какви инвестиции да се използват донорските фондове – за напояване, пътища, обществени тоалетни или за друга инфраструктура. Външните дарители наемат местни посредници, за които се предполага, че достатъчно добре познават местните условия, за да могат да организират селските общности и да представят справедливо техните възгледи. Очакването е, че самият акт на организиране на общността е изграждане на социален капитал, който ще се съхрани след приключването на проекта.