Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— А на мен не ми е весело — каза Портос, — аз ще сляза долу.
С един скок Планше се озова до него, предложи му ръката си, за да го заведе в градината.
— Вие тук ли оставате? — обърна се Портос към Д’Артанян.
— Да, след малко ще дойда при вас.
— Господин Д’Артанян няма да загуби — каза Планше. — Вижте, от другия край на гробището се задава жена…
— Да, да, Планше! — оживено каза Д’Артанян. — Сега ме остави! Вече потъвам в душеспасителни размисли, затова не ми пречи.
Планше си тръгна, а Д’Артанян с любопитство започна да наблюдава погребението иззад полуотворените капаци. Двама гробари свалиха ковчега от катафалката и спуснаха печалния си товар в ямата. Човекът с наметалото, единствен зрител на тази мрачна сцена, стоеше на няколко крачки, облегнат на високия кипарис и грижливо закрил лицето си от гробарите и от духовника. Погребението свърши само за пет минути. Гробът беше засипан, гробарят каза на свещеника няколко думи и си тръгна. Човекът с наметалото се поклони на минаващите покрай него и пусна монета в ръката на гробаря.
— Що за чудеса виждат очите ми! — измърмори Д’Артанян. — Та това е Арамис!
Арамис (това действително беше той) остана сам. Но това беше съвсем за малко, тъй като чу наблизо стъпки по пътя, последвани от появата на една дама. Той веднага свали шапка с церемониална вежливост и заведе дамата под сянката на няколко кестена и липи, посадени до нечия разкошна гробница.
— О, изглежда, ванският епископ си е определил среща на гробищата — промълви Д’Артанян. — Той си остава все същият абат Арамис, който тичаше подир жените в Ноази льо Сек. Но все пак тази среща на гробищата е доста странна.
Разговорът продължи повече от половин час. Д’Артанян не можеше да види лицето на дамата, защото тя стоеше с гръб към него. Но по неподвижността на събеседниците, по спокойните жестове, по тяхната сдържаност той разбра, че не говореха за любов. Когато разговорът свърши, дамата се поклони ниско на Арамис.
„Все пак всичко свършва като истинска любовна среща… Отначало кавалерът скланя коляно, после дамата притихва и за нещо го моли… но коя е тази дама? Какво ли не бих дал да видя лицето й.“
Това, за съжаление, беше невъзможно. Арамис тръгна напред, а жената пусна воала си и тръгна след него. Д’Артанян не можа повече да издържи. Изтича към прозореца. Арамис влезе в странноприемницата.
Дамата се отправи в противоположната посока, по всяка вероятност към впрегнатата с два коня карета, която чакаше в края на гората. Вървеше бавно, навела глава и дълбоко замислена.
„На всяка цена трябва да узная коя е тази жена!“ — каза си мускетарят.
Без да се колебае повече, той тръгна след нея. По пътя трескаво мислеше как да я накара да вдигне воала си. „Тази жена не е млада — разсъждаваше Д’Артанян. — Тя е светска дама. Позната ми е, ей Богу, тази походка ми е позната!“
Звънът на неговите шпори и крачките му отекваха шумно по пустата улица. Изведнъж съдбата му се усмихна, когато почти се беше отчаял. Шумът от крачките разтревожи дамата. Тя реши, че някой я гони или следи и не без основание се огледа.
Д’Артанян подскочи, като попарен, обърна се рязко и прошепна: „Госпожа Дьо Шеврьоз!“
Той реши на всяка цена да разчепка докрай тази история. Помоли татко Селестен да научи от гробаря кого са погребвали сутринта.
— Някакъв беден францискански монах — беше отговорът. — Той нямаше дори куче, което да го обича на земята и да го изпрати до последното му жилище.
„Ако това действително е било така — помисли си Д’Артанян, — Арамис нямаше да присъства на погребението. Негово преосвещенство епископът на Ван не се отличава с кучешка преданост, що се касае обаче до кучешкия нюх, това е съвсем друга работа.“
Глава седма
КАК ПОРТОС, ТРЮШЕН И ПЛАНШЕ СЕ РАЗДЕЛИХА КАТО ПРИЯТЕЛИ БЛАГОДАРЕНИЕ НА Д’АРТАНЯН
Всички хапнаха добре в дома на Планше. Портос счупи една стълба и две вишневи дръвчета, опустоши маслиновите храсти, но не можа да се добере до ягодите, тъй като, по неговите думи, за това му пречел поясът.
Трюшен, която беше свикнала вече с великана, му каза откровено:
— Не ви пречи поясът да се наведете, пречи ви коремчето.
Възхитеният Портос целуна Трюшен, която му беше набрала цяла кошница ягоди и му ги пускаше в устата. Пристигналият в това време Д’Артанян се скара на Портос за мързела му и наум съжали Планше.