Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Скот пъха дъбови цепеници в кухненската печка, а тя приготвя постелята — слага на пода един надуваем матрак и го застила с дебели одеяла. Когато се пъхат под завивките, той я прегръща.
— Страхувам се да заспя — признава тя. — Страх ме е утре сутрин да не открия, че печката е изгаснала, а теб те няма.
Скот поклаща глави.
— С мен всичко ще бъде наред… поне за известно време.
Лизи го гледа със смесица от надежда и съмнение.
— Сигурен ли си, или го казваш само за да успокоиш малката си женичка?
— А ти как мислиш?
Тя мисли, че това не е призракът на Скот, с когото е живяла от ноември чак до тази нощ, но й е трудно да повярва в тази вълшебна метаморфоза.
— Изглеждаш ми доста по-добре, но може и да си внушавам.
В печката изпуква цепеница и Лизи трепва. Скот я притиска по-силно към себе си и тя се сгушва в прегръдките му. В обятията му е топло. Друго не й трябва.
— Тази… тази болест, която се предава по наследство в семейството ни… — шепне съпругът й — идва и си отива. Когато премине, все едно се отпуска схванат мускул.
— Ще се върне ли?
— Вероятно не. — Гласът му е пропит с такава сила и увереност, че тя го поглежда в лицето, но не съзира там двуличие, което цели да я успокои. — А дори и да се върне, няма да бъде с такава сила като последния път.
— От баща си ли го знаещ?
— Баща ми не знаеше почти нищо за прехвърлянето. Усещал съм нещо като притегляне… към мястото, където ме намери… на два пъти. Първия път беше година преди да се запознаем. Тогава ме спасиха алкохолът и рокендролът. А втория път…
— Германия — казва безизразно тя.
— Да — кима Скот. — Германия. Тогава ме спаси ти, Лизи.
— Колко се приближи до опасната граница, Скот? Колко близо до нея беше в Бремен?
— Много — отвръща простичко той и Лизи се вцепенява от ужас. Ако го беше изгубила в Германия, щеше да е завинаги. Mein Gott. — Онова обаче беше летен бриз в сравнение с последния път. Сякаш ме връхлетя ураган.
Иска й се да зададе още много въпроси, но повече от всичко копнее да го прегърне и да му повярва, че сега всичко ще бъде наред. Както ти се иска да вярваш на лекаря, когато ти казва, че ракът е в ремисия и вероятно ще се разминеш със смъртта.
— И сега си добре. — Иска й се той да го потвърди още веднъж. Изпитва необходимост да го чуе.
— Да. Както се казва, готов съм за подвизи.
— Ами… онова? — Той не се нуждае от уточнение — прекрасно знае за какво става въпрос.
— То отдавна познава както миризмата ми, така и мислите ми. След толкова години все едно сме стари приятели. Можеше да ме спипа, ако искаше, но за това са нужни усилия, а тази твар е доста ленива. Освен това… нещо ме пази. Нещо от светлата страна. Защото има и светла страна. Знаеш ли го? Би трябвало да го знаеш, понеже и ти самата си част от нея.
— Веднъж ми каза, че можеш да го извикаш, ако поискаш. — Тя произнася тези думи съвсем тихо.
— Да.
— И понякога искаш. Нали?
Той не отрича. Леденият вятър навън надава пронизителния си вой, ала под завивките е топло. В обятията на Скот е топло.
— Остани при мен, Скот — прошепва Лизи.
— Добре. Ще остана, докато…
16.
— Ще остана, докато мога — повтори Лизи и внезапно осъзна, че…
…се намираше в собственото си легло в собствената си спалня. Че трябваше да смени завивките и матрака, защото беше вир-вода, а по стъпалата й бе полепнал пясък от другия свят. Че трепереше като лист, въпреки че в стаята беше доста топло. Че сребърната лопатка вече не беше у нея, а беше останала в Бумна луна. И че беше зърнала съпруга си за последен път — сега Скот бе една от забулените фигури, бродещи около езерото; поредният непогребан труп.
И докато лежеше на мократа постеля, все още обута с подгизналите шорти, Лизи се разрида. Предстоеше й много работа и вече си представяше какво точно и в каква последователност ще я върши (навярно това беше и част от наградата, която щеше да получи в последния лов на буми), ала преди това й се искаше да изплаче докрай мъката по изгубения си съпруг. Покри с длан очите си и горчиво рида още пет минути, докато очите й подпухнаха толкова, че почти се затвориха, а гърлото я заболя. Никога не бе подозирала, че ще копнее толкова силно за Скот и той така ще й липсва. Това бе истински шок. В същото време, въпреки че раната на лявата й гърда още пареше, Лизи никога не се беше чувствала толкова добре, никога не се бе радвала толкова много на живота и никога не бе усещала такъв приток на сили и желание да даде всекиму заслуженото.