Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Гооодииинааа?
— Както и да е.
Пол притвори очи за миг, за да премисли нещата. Умът му като че ли беше омотан в заплетени възли, които образуваха объркано кълбо. Защо това, че Гали не знаеше какво е година или сезон — неща, за които сам той не се беше замислял до този момент, — го притесняваше толкова?
„Аз съм Пол — каза си той. — Бях войник. Избягах от една война. Двама души… две неща… ме преследват и знам, че не трябва да ме намерят. Сънувах голяма чаша. Знам нещо за някаква птица и за някакъв великан. Знам и други неща, които невинаги мога да назова. А сега съм в Осемте квадрата каквото и да е това дяволско нещо, и търся начин да се измъкна.“
Не беше кой знае колко задоволително, но все беше нещо, за което можеше да се залови. Беше реален. Имаше име и цел дори — поне за момента.
— Сега предстои стръмно изкачване — обади се Гали. — Почти в периферията на квадрата сме.
Наклонът наистина се беше променил и сега се издигаше стръмно нагоре. Гората започна да оредява, изместена от ниски проскубани храсти и покрити с мъх каменни плочи, тук-там изпъстрени с туфи диви цветя. Пол започна да се уморява и го впечатли енергичността на спътника му: Гали изобщо не забави ход, докато Пол се принуди да се прегъне почти на две поради острия наклон.
Целият свят изведнъж сякаш затрептя и се замъгли. Пол се опита да запази равновесие, ала в този миг нямаше нито горе, нито долу. Тялото му започна да губи материалност и да се разпада на части. Изкрещя или си помисли, че е изкрещял, но след миг всичко отново си беше съвсем обикновено, а Гали сякаш нищо не бе забелязал. Пол се разтресе и се запита дали собственото му изтощено тяло не е помрачило разума му.
Когато стигнаха до върха, Пол се обърна назад. Земята зад тях изобщо не приличаше на картата на епископа — дървета и хълмове се простираха в монолитна цялост. Видя завоя на реката, блеснала в синкавобяло под слънцето, както и зловещата грамада на Стридената къща до него. Видя кулата на замъка на епископ Хъмфри сред гората, а по-нататък — други кули, които стърчаха над плътното одеяло от дървета.
— Отиваме ето там — обади се Гали.
Пол се обърна. Момчето сочеше няколко километра по-нататък, където гъсто обраслият с гори хребет се спускаше към друг завой на реката.
— Защо просто не взехме лодка?
Пол гледаше как светлината подскача по повърхността и покрива широката река с мрежа от диамантени проблясъци, сякаш не беше вода, а течно стъкло или замръзнал огън.
— Нямаше ли да стигнем по-бързо?
Гали се разсмя и го погледна смутено.
— Не можеш да пресичаш квадратите по реката. Нали го знаеш? Реката… по реката не може.
— Но нали пътувахме по нея?
— Само от странноприемницата до Стридената къща. В рамките на квадрата може. Има и други причини да стоим настрана. Затова пътувахме през нощта — погледна го с неспокоен израз момчето. — Ако тръгнеш по реката, онези ще те намерят.
— Онези ли? Искаш да кажеш, онези двамата…?
— Не само те — поклати глава Гали. — Всеки, който е тръгнал да те търси. Големите ме научиха на това. По реката не можеш да се скриеш.
Явно не можеше да обясни по-ясно и Пол изостави темата. Преминаха билото и започнаха да се спускат.
Пол не можа да прецени веднага, че са навлезли в друг квадрат, както се бе изразил Гали. Ландшафтът беше почти същият, прещипът и орловата папрат по високото постепенно преминаваха в гъста гора надолу по склона. Единствената забележима разлика се състоеше в това, че от тази страна на хълма вероятно имаше повече животни. От време на време дочуваше шумолене в храстите и зърваше някое блеснало око да наднича сред листака. Веднъж стадо мънички прасенца с цвят на пролетна трева изтопуркаха на откритото, но, щом видяха Пол и Гали, моментално побягнаха, квичейки от уплаха или от раздразнение.
Гали не знаеше нищо за тях, нито за другите обитатели на гората.
— Нали никога досега не съм идвал тук!
— Но каза, че сте дошли от другаде.
— Не сме минавали по този път, повелителю. Знам само онова, което всички знаят. Ей това там например — посочи с пръст той.
Пол присви очи, но не видя нищо освен преплетените клони на дърветата.
— Не — добави момчето, — трябва да приклекнеш по-ниско.
Пол коленичи и съзря сред стволовете самотен планински връх — толкова надалеч, че сякаш бе нарисуван с по-бледа боя от околния пейзаж.
— Какво е това?
— Планина, к’во друго — разсмя се Гали за първи път през този ден. — Но долу, в полите й, разправят, спял Черния цар. И ако някой някога го събудел, всичките Осем квадрата просто щели да изчезнат — щракна с пръсти той. — Пфу! Ей така! Поне тъй разправят — не виждам как някой би могъл да го узнае, докато не го събудят наистина, но това явно би развалило цялата работа.