Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Рени отново пусна алгоритъма без последните пет букви, след което се обади на !Ксабу. Отговори хазайката му, без да включва екрана, и троснато й съобщи, че го няма в стаята му.
— Той ми каза, че понякога спи на друго място — каза Рени. — Знаете ли дали случайно не е там?
— Този дребосък изобщо не е тук, повтарям ви — нито вътре, нито вънка. Честно казано, снощи май изобщо не се е прибирал.
И линията прекъсна.
Уплашена още повече, тя провери пощата си за евентуално съобщение от !Ксабу. Нямаше, но за нейно удивление имаше устно съобщение от доктор Ван Блийк.
„Здравей, Ирене. Съжалявам, че мина толкова време, докато ти се обадя.“ Гласът на Сюзън звучеше силно и бодро и за миг Рени се почувства напълно объркана. „Довечера ще се опитам да се свържа директно с теб, но точно сега съм по средата на нещо и нямам много време за приказки, затова ти пращам само следното.“
Записът беше отпреди нападението. Съобщение от един друг свят, от един друг живот.
„Не съм открила нещо определено засега, но имам няколко връзки, които може да се окажат полезни. Да ти кажа, мила, цялата тази работа наистина е много странна. Не мога да намеря никъде нищо, което да съвпада с твоята картинка, а прегледах внимателно де що има градска площ по земното кълбо. Научих разни неща за Рейкявик, които и рейкявикчаните — или както там си се наричат — не ги знаят. И макар да знам, че не беше съгласна, претърсих и банките с образи, в случай че е нещо скърпено — я за някой сим-свят, я за кримка по мрежата. Пак без късмет.
Обаче постигнах известен успех с проучванията за статистическото подобие — нищо определено, само някои интригуващи попадения. Мартин трябва да ми се обади скоро и може да са й хрумнали някакви идеи. Така или иначе, не казвам нищо повече, докато не получа отговор на някое от запитванията си — твърде стара съм, за да ми се нрави да приличам на глупачка, — само ще ти кажа, че съм на път да подновя някои стари познанства. Много стари. Както и да е, мила, това е засега. Просто исках да знаеш, че работя по въпроса. Не съм забравила. И се надявам, че ти самата не си затънала чак дотам, че да забравяш да ядеш и да спиш. Едно време имаше ужасно лошия навик да наваксваш първоначалния си мързел със залягане в последната минута. Тази схема не я бива, Ирене.
И умната. По-късно ще си поговорим лично.“
Линията прекъсна. Рени гледаше втренчено комуникатора си и й се искаше да го накара да каже още нещо — само да можеше да натисне нужния клавиш, преподавателката й щеше да се обади отново и да й каже всичко, което бе премълчала. Сюзън действително поговори лично с нея по-късно, от което шегата звучеше още по-зловещо.
Стари познанства. Какво би могло да означава това? Вече беше пробвала с имената на всички нейни колеги, за които можа да си спомни.
Рени пусна компютъра да претърсва архивите на преподавателската гилдия и започна да сравнява продиктуваните от Сюзън букви с имената на колегите й в различните институции, в които бе работила. Очите й се замъглиха от взиране в мониторчето, но нямаше какво друго да прави, докато тръгне на работа. За нищо на света не би могла да подремне в това си състояние. А и работата я отвличаше да не се притеснява за !Ксабу.
Пушеше седмата или осмата си цигара от сутринта и тъкмо наблюдаваше как таблетката кафе се разтваря в чашата й, когато някой леко почука по преградата до завесата, която служеше за врата. Тя се сепна и затаи дъх. Огледа се за нещо, което може да й послужи за оръжие, но фенерчето беше изчезнало някъде. Реши, че ще трябва да се задоволи с чашата гореща вода в ръката си. Докато се приближаваше тихо към завесата, баща й се прокашля насън и се обърна по корем.
Тя дръпна рязко тежкото перде. !Ксабу я изгледа уплашен.
— Събудих ли те…? — започна той, но не можа да довърши изречението.
Рени пристъпи и го прегърна толкова бурно, че плисна кафе по ръката си. Изруга и изпусна чашата, която се строши на цимента.
— По дяволите! Ох, извинявай! — Тя размаха опарената си ръка.
— Добре ли си? — пристъпи към нея !Ксабу.
— Само се изгорих — лапна пръстите си тя.
— Не, имам предвид… — Той влезе и дръпна плътно завесата. — Аз… сънувах много странен сън. Уплаших се за теб. Затова дойдох.
Тя го огледа. Наистина изглеждаше зле — дрехите му бяха изпомачкани и явно навлечени набързо.
— Ти…, но защо не се обади?
Той заби поглед в краката си.
— Срам ме е да го кажа, но не се сетих. Събудих се, уплаших се и веднага тръгнах насам.