Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Какво търсехте?
— Белия океан. Така го наричахме. Но не знам къде е. Един ден последният по-голям от мен си отиде и беше мой ред да стана водач. Но не знам къде е Белият океан. Изобщо не знам къде е, а сега вече няма значение.
Каза го с ужасяваща и изтощена безвъзвратност и притихна в ръцете на Пол.
Дълго време той седя, прегърнал момчето, заслушан в нощните шумове, и се опитваше да забрави — или поне да не си припомня отново и отново — онова, което беше видял в Стридената къща. Наоколо свиреха щурци. Вятърът шушнеше във върхарите на дърветата. Всичко беше потънало в спокойствие, като че ли Вселената си отдъхваше.
Пол осъзна, че детето не помръдва. Гали не дишаше. Той скочи паникьосан и момчето се търколи на земята.
— Какво? Какво правиш? — каза със замаян от съня, но силен глас Гали.
— Съжалявам. Помислих, че…
Постави ръка внимателно на гърдите на момчето. Никакво движение. Все така внимателно, сякаш следваше някакъв инстинкт или смътен спомен, той плъзна ръка към вдлъбнатината под тясната челюст. Не усети пулс. Провери и себе си. Сърцето му туптеше учестено.
— Гали, откъде идваш?
Момчето смънка нещо.
— Какво? — наведе се по-ниско Пол.
— Сега ти си големият… — измърмори Гали и отново потъна в съня.
— Епископ Хъмфри каза, че този е най-добрият път. Гласът на момчето звучеше бодро независимо от тъмните кръгове около очите му, които напомняха за преживяното от него.
И двамата бяха прекарали отвратителна, изпълнена с кошмари нощ. Пол беше така доволен, че вижда отново дневна светлина, та изобщо не му беше до спорове, макар да нямаше кой знае какво доверие в съветите на епископа.
— Каза освен това, че по този път се спотайвало нещо ужасно. Нещо опасно.
Гали го изгледа съчувствено, като му даде ясно да разбере, че сега той е най-високият и най-възрастният и не би трябвало да притеснява по-младите си подчинени с подобни грижи. Пол си даде сметка, че момчето има право. Млъкна и се запромъква внимателно след Гали през горския гъсталак. И двамата мълчаха, което малко улесняваше придвижването им. Пол се чувстваше доста потиснат — яркото утро не можеше да прогони напълно ужасните му спомени както за случилото се в Стридената къща, така и за онова, което бе сънувал.
В съня си той беше нещо като пастир, който качваше някакви животни на огромен кораб. Не знаеше какви са, но приличаха едновременно и на овце, и на говеда. Съществата блееха, въртяха очи и се опитваха да се съпротивляват, извръщаха се на входа, сякаш искаха да се втурнат на свобода, но Пол и другите мълчаливи работници ги блъскаха да изкачат платформата и да потънат в мрака. Когато натовариха всички животни, той затвори огромната врата и я заключи. Щом отстъпи няколко крачки, видя, че това всъщност не е кораб, а по-скоро някаква огромна купа или чаша — не, казан, това беше думата, — който се използва за варене и за топене на мазнина. До слуха му достигаха пронизителните врясъци от ужас, а когато най-после се събуди, продължи да изпитва срам заради предателството си.
Кошмарът все така го преследваше. Докато пристъпваше след Гали, огромното нещо с форма на чаша трептеше в ума му. Имаше чувството, че вече го е виждал — в друг свят, в друг живот.
„Глава, изпълнена със сенки. И всичката светлина на света не би могла да ги прогони.“ Разтърка слепоочията си, сякаш за да изстиска лошите мисли, и едва не се блъсна в някакъв провиснал клон.
Гали стигна до един поток, който се спускаше чак до голямата река край Стридената къща, и те се заизкачваха срещу течението по стръмни хълмове с покрити с гъста трева поляни, и щом ги забележеха, птиците надаваха пронизителни предупредителни крясъци, прелитайки от клон на клон, докато натрапниците не се окажеха достатъчно далеч от притулените им гнезда. Някои от дърветата бяха отрупани с цветове, които приличаха на бели, розови и жълти пламъчета, и Пол за първи път се запита кой сезон е.
Гали не разбра въпроса му.
— Не става въпрос за място, а за време — поясни Пол. — Щом има цветя, значи е пролет.
Момчето поклати глава. Изглеждаше бледо и някак недовършено, сякаш част от него бе унищожена заедно с детската тайфа.
— Но тук има цветя, повелителю. А покрай къщата на епископа ги няма никакви. Много ясно, че всички места не могат да бъдат еднакви, защото всичко щеше да се случва на едно и също място. Бъркотия, нали разбираш. Всички щяха да се блъскат един-друг — абсолютна каша.
— Знаеш ли тогава коя година сме?
Гали пак го изгледа — този път почти уплашено.