Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Но не се ли убиват?
— Естествено, че се убиват. Но са мъртви само до края на партията, както я наричат. След това се повтаря същото. А те дори не си спомнят.
— Но ти си спомняш, защото не си тукашен ли?
— Предполагам — намръщи се момчето, след което се замисли. — Според тебе мъниците, Бей и останалите, ще се върнат ли в следващата партия? Как мислиш?
— Преди случвало ли се е? Дали сте… губили някой мъник по този начин и после да се е връщал?
Гали поклати глава.
— Не знам — отвърна след малко Пол.
Но си помисли — знае много добре. Съмняваше се, че магията, която закриля коренните жители на Осемте квадрата, се разпростира и върху пришълците.
Когато успя най-после да се изправи, Гали го поведе нататък. След като повървяха малко през гъстата гора, се запровираха през шумак от преплетени дървета, докато пред очите им се откри дълъг тревист склон, който се спускаше към реката. Пол не можа да се наслади на гледката. Гали го поведе надолу и на неколкостотин метра от брега завиха към хълмистия хребет. Придвижваха се максимално бързо през покритите тук-там с трева песъчливи ливади, а оранжевото слънце заслепяваше очите им, докато най-накрая навлязоха в сенките под хълмовете.
Пол се загледа в реката и тъмната ивица от дървета на отсрещния бряг. Точно до тях потъналите в сянката води блещукаха със синкавите си дълбини. Зад тях, отвъд сенките, водната повърхност сякаш тлееше на светлината на залеза като дълга лента от разтопено злато. Реката му се стори едновременно и по-реална, и по-нереална от заобикалящия я пейзаж, като елемент от известна картина, вмъкнат в друга известна картина.
Забави ход, внезапно усетил облак от откъслечни спомени постепенно да нахлува в съзнанието му. Известна картина? Какво беше това? Къде беше виждал или пък чувал за подобно нещо? Знаеше какво означава, но не можеше да си представи нищо, което да съответства на понятието.
— Побързай, повелителю. Трябва да стигнем до пещерите, преди да се е стъмнило, иначе ще ни открият.
— Защо просто не преплуваме реката?
— Ти да не си откачил? — изгледа го като ударен с мокър парцал Гали.
— Или пък можем да направим сал, щом е толкова далеч — дърва колкото искаш.
— Че защо да го правим?
Пол отново бе нахълтал в територия, в която откъслечните му знания сякаш изобщо не се връзваха със света около него.
— Ами…, за да… избягаме. Да се измъкнем от Осемте квадрата.
Гали се спря и подпря ръце на кръста си намръщен.
— Първо, вече ти казах, да не си посмял да приближиш реката, защото ще те открият. И второ, няма никакво отсреща.
— Какво искаш да кажеш?
— Същото, което казвам — няма отсреща. Дори и най-големият малоумник го знае. От Осемте квадрата не се излиза така — реката тече покрай тях.
Пол не схвана смисъла.
— Тогава… тогава онова какво е? — посочи отсрещния бряг той.
— Ами то е… не знам. Нещо като огледало. Може би картина. Но там няма нищо. Така загубихме една от големите. Тя си мислеше, че може да мине оттатък, макар да й бяха казали, че не може.
— Не разбирам. Как така няма нищо, щом виждам нещо?
Гали се обърна и продължи да крачи.
— Не си длъжен да ми вярваш, повелителю. Ако искаш, върви се утрепи. Но доколкото знам, ние двамата няма да цъфнем тук за следващата партия.
Пол се взира известно време в дърветата на отсрещния бряг, след което забърза след Гали. Когато момчето забеляза, че върви след него, му хвърли поглед, в който се четяха едновременно и облекчение, и възмущение и в същия момент се облещи, загледан в нещо далеч назад. Пол се обърна. Нещо препускаше през ливадата към тях — все още беше твърде далеч и се движеше прекалено бързо, за да се разбере какво е. Тревата в дирите, които оставяше зад себе си, тлееше и над нея се виеше тъничък пушек.
— Бягай! — изкрещя Гали.
Въпреки умората Пол нямаше нужда от увещания. Втурнаха се към близките морави хълмове, чието подножие беше на около хиляда крачки от тях. Една стърчаща по-наблизо каменна купчина, която Пол отначало помисли за скала, се оказа творение на човешка ръка. Самотната триъгълна куличка беше по-висока от човешки бой и се извисяваше сред голям кръг от плоски каменни плочи, върху които бяха издълбани странни знаци. Докато тичаха по гладката, твърда повърхност — Пол се досети, че това беше циферблат на огромен слънчев часовник, — те ускориха ход и за миг му се стори, че ще успеят да стигнат до пещерата невредими. Дребни животинки със сгърчени, набръчкани муцуни изскачаха изпод краката им и се шмугваха в околните шубраци.
Тъкмо се препъваха по пясъка и каменните сипеи в подножието на хълма, когато нещо черно профуча покрай тях със скоростта и трясъка на малък товарен влак.