Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Това са пленници на царицата — заяви лъвската глава — и нямам време за губене с теб. Ще ти позволя да се оттеглиш, но мернеш ли ми се пак пред очите, след като приключа с тези… — замахна той с копието към Пол и момчето, — ще ми се наложи да те убия.
— Да се оттегля ли? О, едва ли ще е възможно, да ти кажа — май няма да стане. Тя не е моя царица, нали разбираш?
Белия рицар се замисли, сякаш се опитваше да си спомни нещо важно. Посегна да свали шлема си — отдолу се показа влажен ореол от белезникава коса — и се почеса енергично по темето.
Пол зяпна от изумление.
— Джак? Джак Горянина?
Рицарят се извърна и се вторачи в него явно озадачен.
— Джак ли? Не, не съм Джак. Виждаш ли — обърна се той към Черния рицар, — такива са си те, пленниците. И аз съм ги имал. Никакво уважение, никаква почит — понятие си нямат от такива работи.
— Не е той — прошепна високо Гали.
Пол поклати глава. Всичко това заприлича на фарс.
— Но… но аз съм те срещал и преди! Онази вечер в гората. Не си ли спомняш?
Мъжът в бели доспехи се втренчи в Пол.
— В гората ли? Някой, дето да прилича на мене? — И той отново се обърна към Черния рицар: — Това момче сигурно е срещнало брат ми. Ама че работа. От известно време го няма никакъв. Винаги е обичал да скитосва. — И пак се извърна към Пол: — Как ти се стори, добре ли е?
На лъвската глава явно не му беше нито интересно, нито забавно.
— Обръщай се и си заминавай, бял тъпоумнико! Инак лошо ти се пише!
Отстъпи с коня няколко крачки и насочи копието си към новодошлия.
— А, не, така не става — леко се възмути Белия рицар. — Предявявам претенции над този квадрат — сега той е, така да се каже, собственост на Нейно Ведро Алабастрово Величество — нахлупи шлема си пак той. — Така че, предполагам, ще се наложи да се преборим.
— Идиот! — кресна Черния рицар. — Пленниците, стойте тук, докато приключа!
Белия рицар наведе копието си и се понесе напред в галоп с гръм и трясък.
— Приготви се! — викна той, но изпорти ефекта, като добави: — А бе, сигурен ли си, че си готов?
— Бягай!
Гали се втурна покрай Черния рицар, който извърна глава и изрева — копието на врага му го фрасна по гърдите. Той залитна, свлече се от коня и се строполи на земята.
Когато Пол се стрелна покрай него, рицарят с лъвската глава вече се надигаше на крака и се мъчеше да издърпа огромен, неприятен на вид боздуган от един ремък на седлото си.
— Бива си го — даже много си го бива, да ти призная! — подхвърли Белия рицар.
Докато Черния рицар се приближаваше, той не предприе никакви видими защитни действия.
— Но той ще го убие!
Пол се подвоуми и пристъпи плахо назад към поляната. Черния рицар замахна с боздугана и събори противника си върху влажната земя.
Гали се вкопчи в ръкава на Пол и го дръпна така, че едва не събори мъжа.
— Остави ги да се бият! Хайде, повелителю!
И се втурна надолу по хълма, без да изпуска ръкава му.
Пол нямаше друг избор, освен да се запрепъва подире му. Само след секунди дърветата скриха полянката от погледите им, но още известно време до слуха им достигаха сумтене, ругатни, а нарядко и глухото дрънчене от сблъсъка на метал с метал.
— Той ни спаси! — задъхано изрече Пол, щом спряха за миг да си починат. — Не можем да го оставим да умре ей така.
— Кой, рицарят ли? На кого му пука? — Гали отметна мократа коса от лицето си. — Той не е като нас — ако хвърли топа, пак ще оживее. В следващата партия.
— Ще оживее ли? В следващата партия?
Но момчето отново беше хукнало. Пол се заклатушка след него.
Сенките се източиха и се изкривиха. Следобедът бързо гаснеше. Слънцето почиваше върху гръбнака на хълмовете. Пол се подпря на момчето от изтощение и двамата рухнаха на земята.
— Не мога… — изхъхри той. — Почивка…
— Само за кратко. — Гали също изглеждаше уморен, но далеч по-малко от Пол. — Реката е точно зад хълма, но трябва още доста да повървим покрай нея, докато стигнем границата.
Пол опря ръце на коленете си, но не можа да изправи гръб.
— Щом… щом онези двамата се бият… ние… защо… бягаме?
— Защото има и други — видя ги на хълма. Черните косове. Кашиците. Но ако поискат, могат да се движат бързо и неуморно без дори да се задъхат. Хайде, поеми си дъх и да побързаме.
— Ти какво искаше да кажеш преди малко? За онова, дето рицарят, ако умре…?
Гали разтърка лицето си и по него се появиха мръсни ивички като примитивна украса.
— Ами те всичките… непрекъснато обикалят. Бият се, бият се, докато едната страна победи, и после всичко започва отначало. Това е третата партия, откакто сме тук — това си го спомням.