Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
„Товарен влак? — учуди се Пол въпреки обхваналата го паника. — Какво…?“
Нещото забави ход и спря точно пред тях. Изпод него изригна фонтан от горещи камъчета, които парнаха Пол по лицето и гърдите.
Беше поне една глава по-висока от него и гарвановочерна от главата до петите. Цялата блестеше в един и същи лъскав оттенък — дори високомерното й лице и бухналата й коса. Огромната искряща мантия беше направена сякаш не от плат, а от нещо по-тежко и кораво. Изпод подгъва й продължаваха да се вият струйки черен дим.
— Вие! Чувам, че сте отхвърлили предложението ми за васалитет. — Гласът й беше като пухтенето на парна машина, ала достатъчно студен, за да вледени птица в полет. — Така едва ли ще спечелите благоволението ми.
Гали бе съборен на земята до него. Пол с мъка си пое дъх — колкото да овладее треперещия си глас:
— Не сме искали да ви обидим, Ваше Височество, искахме само…
— Тишина! Ще говорите, когато ви е разрешено да говорите, и то само когато аз кажа, че ви е разрешено. Сега ви е разрешено. Можете да говорите.
— Не сме искали да ви обидим, Ваше Височество.
— Това вече го казахте. Всъщност не съм убедена, че искам да ви имам за васали, вие сте отчайващо глупави създания.
Тя вдигна ръка и щракна с пръсти. Звукът проехтя като изстрел. Иззад дърветата на далечния хребет изскочиха трима пехотинци и се затъркаляха по склона, бързайки да се отзоват на знака на своята повелителка.
— Мисля, че просто ще ви отсечем главите. Не е много оригинално, но традициите трябва да се уважават, не мислите ли? — Тя замълча и очите й пронизаха Пол. — Е, имаш ли нещо да кажеш?
— Пуснете ни. Ние си тръгваме. Не искаме да ви се месим.
— Да съм казвала, че ти е разрешено да говориш? — Тя се намръщи и можеше да се види, че усилено размишлява. — М-м-м… е, ако си спомня и се окаже, че сте говорили не на място, просто ще ви отрежа главите два пъти.
Войниците вече бяха излезли на равното и бързаха към тях. Пол обмисляше дали да не се шмугне покрай царицата и да се спусне към гостоприемния мрак на една голяма пещера, разположена сред скалите само на сто крачки от тях.
— Виждам те — каза царицата. — Знам какво си наумил. В гласа й нямаше и намек за някакво колебание или друго човешко чувство — сякаш беше управляван от някаква ужасна машина.
— Не можеш и да планираш бягство без разрешение. Все едно не би успял. — Тя кимна и в следващия миг се озова на десет крачки встрани. Единственото, което Пол видя, бе едно размазано катранено петно, което мигновено изчезна. — Твърде бавен си, за да ме изпревариш — отбеляза тя. — Макар че се движиш малко по-бързо, отколкото очаквах. Направо е вбесяващо, когато разни типове се вмъкват в Осемте квадрата и се разхождат, където си щат. Ако знаех кой е отговорен за това, глави щяха да хвърчат, казвам ви.
Тя отново се превърна за миг в размазано петно, изникна на по-малко от метър от Пол и момчето и ги загледа с явна антипатия.
— Във всеки случай глави ще хвърчат. Въпросът е чии и колко.
Първият от войниците дотича до тях, следван по петите от другите двама. Преди Пол да успее да се съвземе, изненадан от бързото придвижване на царицата, чифт силни и безцеремонни ръце извиха неговите зад гърба му.
— Май че имаше и нещо друго — внезапно каза царицата. Тя подпря брадичката си със своя сив пръст и въпросително, по детски наклони глава. — Май възнамерявах да ви отрежа някои други части вместо главите.
Пол се бореше безуспешно. Двамата войници, които го държаха, бяха също тъй непоклатими, както май беше и царицата. Гали дори не се опитваше да се освободи от въоръжения мъж, който го държеше.
— Нищо лошо не сме направили! — извика Пол. — Не сме тукашни.
— Аха! — усмихна се царицата, доволна от своята прозорливост. Дори зъбите й имаха цвета на спечена кръв. — Вие ми припомнихте — не сте оттук. — Тя вдигна пръсти към устата си и изсвири — пронизителен звук, който отекна в скалистите ридове. — Обещах да ви предам на едни хора. После ще отсека главите на това, което е останало от вас.
Пол усети ненадеен хлад, като влажен вятър от нощния океан. Обърна се — знаеше какво ще види.
На поляната зад тях се появиха два силуета с шапки и наметала, с невидими лица. Те уверено се движеха напред — явно не бързаха. По-дребният разтвори ръце в заплашително-подигравателен жест на изненада и задоволство и нещо проблесна в сянката под периферията на шапката му.
— Ето къде си бил! — На Пол му се прииска да изпищи и да захапе собствената си плът. — Чудехме се след колко време ще те намерим отново…