Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Май разгада загадката. Къде е този човек? Все още ли живее в тази страна?
— Е, тъкмо тук е проблемът — намръщи се Рени. — От двайсетина години няма никакъв адрес. Може да се е забъркал в някаква каша и да е изчезнал. Разбира се, един надарен хакер може да се покрие и на най-откритото място.
Тя въведе още няколко параметъра и се облегна в очакване на отговора.
— Момиче? — Дългия Джоузеф пак се бе надигнал, но този път наблюдаваше !Ксабу с очевидно подозрение. — Какво, по дяволите, става тук?
— Нищо, татко. Ще ти направя кафе.
Докато наливаше вода в чашата, тя се сети за парчетата от чашата си, все още пръснати в коридора, където някой можеше да стъпи върху тях. !Ксабу се изправи над комуникатора й.
— Рени — обади се той, вперил поглед в списъците, — тук една дума непрекъснато се повтаря. Може би е място или човек? Не съм го чувал.
— Какво е?
— Нещо, което се нарича Дървесна къща.
Преди да успее да отговори, телефонът на комуникатора започна да мига. Рени остави чашата и пакетчето с таблетки кафе и побърза да отговори.
Беше Джеремая Дако и плачеше. Преди да успее да каже нещо членоразделно, Рени вече знаеше какво се бе случило.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ЧЕРНО И БЯЛО
МРЕЖА/НОВИНИ: Мечтата ви се сбъдва.
(Картина: снимка на рекламния модел М. Дж. (женска версия).)
М. Дж.: Ето ме. Аз съм вашата сбъдната мечта, нали? Вижте тези устни — не искате ли да ви ухапя, съвсем лекичко? Елате ми на гости. Не искам дребни хорица с дребни амбиции — искам големи момчета с големи идеи. Имаме толкова много да си говорим и да правим. Само намери местенцето ми в мрежата и ще си поиграем на някои игрички, които никога, ама никога няма да забравиш…
Гали едва стоеше на краката си. Пол се наведе, взе го на ръце и го изнесе от Стридената къща. Момчето така се тресеше от конвулсии, че му беше много трудно да го държи.
— Не! Не мога да ги оставя! Бей! Бей е вътре!
— Не можеш да им помогнеш. Трябва да се измъкваме. Ще се върнат — онези, които са го направили.
Гали се възпротиви, но едва-едва. Пол изскочи през вратата и потъна в гората, без дори да се огледа дали някой не ги наблюдава. Изненадата и скоростта бяха единствената им надежда. Смрачаваше се и трябваше да се промъкнат навътре в гъстата гора, преди някой да ги е проследил.
Дълго време се клатушка с момчето на ръце. Когато вече не можеше да тича, остави внимателно момчето на земята и се строполи върху дебелия килим от листа. Небето приличаше на тъмносива мокра скала. Клоните над тях се очертаваха като тънки жилки.
— Къде отиваме?
Тъй като не получи отговор, той се претърколи на една страна. Гали се беше сгушил като зверче, свил колене и обгърнал глава с длани. Все още плачеше, но с последни сили. Пол се наведе и го разтърси.
— Гали! Къде отиваме? Не можем да останем тук завинаги.
— Няма ги — промълви смаян Гали, сякаш едва сега му ставаше ясно какво се бе случило. — Няма ги вече.
— Знам. Нищо не можем да направим. Ако не намерим начин да се измъкнем, същото ще се случи и с нас.
Всъщност Пол знаеше, че и по-лоши неща ще го сполетят, ако двамата преследвачи успееха да го хванат — но откъде го знаеше, пък и как ли изобщо това можеше да е вярно? Непознатите бяха… изкормили децата в Стридената къща, бяха разкъсали вътрешностите им.
— Ние бяхме едно цяло — каза бавно Гали, като че ли разказваше урок, който не беше научил достатъчно добре. — Не си спомням някога да е било по-различно. Заедно прекосихме Черния океан.
Пол се надигна.
— Какъв океан? Къде? Кога се е случило това?
— Не знам — поклати глава Гали. — Само си спомням, че пътувахме — това е първото нещо, което си спомням. И че бяхме заедно.
— Всичките? Това едва ли е било твърде отдавна — някои от… някои от тях бяха само на по няколко години.
— Хлапетата ги намерихме по пътя. Или пък те ни намериха. Сега сме два пъти повече, отколкото си спомням, че бяхме в началото. Два пъти повече…
Гласът му затихна и той отново захлипа. Пол обгърна раменете му и го притегли към гърдите си.
Защо това дете си спомняше повече за краткия си живот, отколкото Пол за своя? Защо сякаш всеки знаеше за този свят повече от него?
Момчето се успокои. Пол го притисна към гърдите си и го залюля непохватно, но не му хрумна нищо по-добро.
— Прекосили сте Черния океан? А къде е той?
— Много далеч — отвърна глухо Гали.
Денят преваляше и наоколо им надвиснаха най-различни по форма сенки.
— Не знам — големите са ми разказвали за това.
— Големите ли?
— Тях вече ги няма. Някои останаха на разни места, които им харесаха, или пък заседнаха, но останалите продължихме, щото търсехме нещо. А понякога големите просто сякаш изчезваха.