Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Пол се вторачи. В гледката на планината нямаше нищо необичайно, само дето беше доста източена.
— Ами Белия цар? Ако някой събуди него? Същото ли ще се случи?
— Предполагам — сви рамене Гали. — Но никой не знае къде спи той освен Нейно бяло благородие, а тя на никого не казва.
Докато слънцето превали най-високата точка на небосклона, бяха стигнали отново в ниското и пред тях се ширна море от ливади и ниски възвишения, осеяни с широки ивици гора. Пол отново се почувства уморен и се сети, че вече цял ден не беше ял нищо. Усещаше липсата на храна, но съвсем не чак толкова остро, колкото би трябвало, и тъкмо щеше да попита Гали, когато момчето внезапно се вкопчи в ръката му:
— Виж! Там на хълма, зад нас.
Пол се усети да прикляква още преди да схване смисъла на казаното — някакъв рефлекс срещу връхлитаща го опасност, някаква стара история, която сетивата му още помнеха, го смъкнаха на земята. Проследи накъдето му сочеше Гали.
На върха на хълма се бе появил силует. След малко се появи още един и Пол усети сърцето му да се превръща в камък. Накрая до тях се появиха още пет — шест силуета — един от тях очевидно яздеше кон.
— Черни косове са — каза Гали. — Не знаех, че са завзели и този квадрат. Мислиш ли, че търсят тебе?
— Не знам — поклати глава Пол.
Тези преследвачи не го плашеха така, както двамата посетители на Стридената къща, но поначало изпитваше недоверие към всякакви войници.
— Колко ни остава до края на квадрата?
— Доста път си е. Ще сме там преди залез слънце.
— Тогава да побързаме.
Пътят беше труден. Гъстите трънаци раздираха дрехите им с шиповете си, които наподобяваха нокти. Пол вече не мислеше за храна, макар да усещаше слабост. Гали избираше обиколни пътеки, за да избегнат най-гъстите участъци на гората, които биха ги забавили, но и да не излизат на открито, където можеха да ги забележат онези от хълма. Пол виждаше, че момчето полага максимални усилия, но въпреки това му се струваше, че напредват убийствено бавно.
Тъкмо бяха изскочили от прикритието на една горичка и прекосяваха един открит склон, когато дочуха тропот откъм шубрака. След миг оттам изскочи кон, втурна се към тях и се вдигна на задните си крака. Пол измъкна Гали в последния момент изпод надвисналите копита.
Ездачът носеше гарвановочерна броня и шлем — съвършено подобие на зинала лъвска глава, който скриваше лицето му. Той заби дългото си копие в земята.
— Преминавате през територия, обявена за собственост на Нейно Черно Величество — изкънтя надменно и глухо гласът му изпод шлема. — Длъжни сте да се предадете.
Гали се мъчеше да се освободи от ръката на Пол. Беше дребен и мръсен и беше трудно да го удържи човек.
— Ние сме свободни хора. Кое ти дава право да ни спираш да отидем, където си поискаме?
— Право на свобода имат само васалите на Нейно Величество — избоботи рицарят и размаха острието на копието си към гърдите на Пол. — Ако не сте извършили никакви престъпления и се закълнете в искрена преданост към господарката, няма от какво да се страхувате.
Той пришпори коня си към тях и клатушкащото се копие почти ги докосна.
— Не съм тукашен — продължаваше да се мъчи да овладее дъха си Пол. — Просто минавам. Местните междуособици изобщо не ме интересуват.
— Хлапакът също не е тукашен — отвърна рицарят през зиналата лъвска паст. — Но той и неговите гладници само бели правят, откакто са дошли тук — крадат, лъжат и разправят всякакви безсмислици. Нейно Величество не може повече да търпи това.
— Лъжа! — почти се разрида Гали. — Това са пълни лъжи!
— На колене, или ще те нанижа, също както ти нанизваш петлите на шиша, дребосък.
Пол дръпна Гали назад. Рицарят отново бодна с шпори коня си. Нямаше как да се измъкнат — дори и да успееха да се мушнат в гората, беше само въпрос на време да ги настигне. Вцепенен, Пол се отпусна на едно коляно.
— Ей, какво става? Кой се мотае тук?
Откъм реката изскочи втори рицар, облечен в бляскави бели доспехи. Шлемът му имаше формата на конска глава, от чието чело стърчеше един-единствен рог: животно, чието име Пол смяташе, че би трябвало да си спомни, но не успя. Всевъзможни оръжия, манерки и какво ли не още се клатушкаха на седлото му, така че всеки път, щом конят му помръднеше, дрънчаха като тенекеджийска каруца.
— Къш! — извика той. — Или май беше „чупка“?
— Ти какво правиш тук? — не можа да скрие изненадата си Черния рицар.
Фигурата в бели доспехи не отговори веднага, сякаш въпросът бе много труден.
— Ами май нещо съм кривнал от пътя. Неочаквано. И сега като че ли ще трябва да се бием.