Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Очите на жената се разшириха.
— Как смееш…?
— Да, затваряй си устата, Фарар — рече един мъж. Жената сякаш се задуши; огледа се диво, но пусна ръката на Кити.
С това едничко изключение всички останали в стаята изглеждаха нетърпеливи, дори благодарни да чуят какво имаше да им каже Кити. Дали остатъчния шок ги караше да мълчат или видяха у сивокосото момиче с набраздено, изморено лице нещо, което извикваше безпрекословен респект, бе трудно да се каже. Но те слушаха много внимателно, докато Кити им разказваше какво се беше случило.
— А останалите от нас? — попита жално един от по-възрастните мъже. — Бяхме поне сто в театъра. Сигурно не всички са…
— Не съм сигурна — отговори Кити. — Може би има и други стаи със затворници, които демоните са забравили или просто са решили да пренебрегнат. Ще трябва да проверим. Но много от вас са мъртви.
— Ами господин Девъро? — прошепна една жена.
— Или Джесика Уитуел, или…?
Кити вдигна ръка.
— Съжалявам, но не знам. Мисля, че вероятно повечето от старшите магьосници са били обладани или убити.
— Тази тук не е. — Тъмнокосата жена говореше свирепо. — Докато не се намерят, аз съм единственият останал член на Съвета. Така че аз командвам. Трябва да отидем при пентаграмите си и да призовем робите си. Ще се свържа с полицейските си вълци веднага. Демоните ренегати ще бъдат открити и унищожени.
— Две неща — каза Кити тихо. — Не, три. Първо трябва да се погрижим за този човек. Някой може ли да осигури транспорт?
— Аз мога. — Беше пъпчивият младеж. — Ще са нужни трима от нас за това. Господин Джонсън, господин Воул, ще помогнете ли да го отнесем до лимузината? — Помощта дойде; мъжете тръгнаха, като поддържаха болния между себе си.
Пляскане с ръце — тъмнокосата жена стоеше до вратата.
— Към пентаграмите! — нареди тя. — Няма време за губене! — Никой не помръдна.
— Мисля, че тази дама има да ни каже още нещо — рече един по-възрастен мъж и кимна към Кити. — Трябва да я изслушаме, не мислите ли, госпожице Фарар? Ако не за друго, поне от учтивост.
Устните на госпожица Фарар се изкривиха.
— Но тя не е нищо повече от една…
— Имах да кажа още две неща — каза Кити. Вече се чувстваше много изморена и замаяна; трябваше да седне. Не — съвземи се; свърши работата. — Главният демон, Нуда, е ужасен. Би било самоубийство да го приближавате без най-силното възможно оръжие. А това вече е сторено. — Тя огледа смълчаната група. — Един магьосник, друг оцелял член на Съвета — Кити не можа да не хвърли един скрит поглед към госпожица Фарар при тези думи — вече излезе насреща му. Той използва Жезъла на Гладстон.
Не беше много изненадана от сдържаните изумени възклицания. А госпожица Фарар изглеждаше настървена.
— Но господин Девъро забрани това! — извика тя. — Кой би се осмелил…?
Кити се усмихна.
— Това е Нат… Джон Мандрейк. Най-добре се надявайте да успее.
— Мандрейк! — лицето на госпожица Фарар бе пребледняло от яд. — Той не притежава таланта за това!
— Последното, което искам да кажа — продължи безмилостно Кити — е, че при това положение, най-важното нещо за нас — за вас трябва да кажа; вие сте магьосниците, вие имате силата — е да осигурите защита и напътствия на хората. Тъй като Мейкпийс ви затвори всичките, нямаше кой да евакуира районите, където вилнеят демоните. Рискуваме множество жертви. Ако не действаме, много обикновени ще умрат.
— Това никога не ни е притеснявало преди — промърмори един млад мъж в дъното, но общото мнение беше против него.
— Трябва ни кристал — рече Пайпър. — Да видим къде са демоните.
— Или гадателско стъкло. Къде ги държат на това място?
— Трябва да има такова. Хайде.
— Да отидем при пентаграмите. Мога да призова дяволче и да го пратя да търси.
— Ще ни трябват повече коли. Кой тук може да шофира?
— Аз не мога. Мъжът ми прави това.
— Нито пък аз…
На вратата се чу сурово, пресилено кашляне. Лицето на госпожица Фарар изглеждаше измъчено, косата разрошена и сплъстена, устните се бяха превърнали в тънка цепка. Белите ръце притискаха силно двете страни на касата на вратата. Ръцете бяха извити, раменете леко прегърбени — позата наподобяваше обърнат прилеп. Погледът й мяташе отрова.
— Нито един от вас — каза тя — не е нищо повече от младши министър. Повечето от вас дори не са и такива, а просто секретари и помощници. Познанието ви за магията е страшно ограничено. Преценката ви, явно, е дори още по-лоша. Обикновените ще се погрижат за себе си. Някои имат устойчивост и без съмнение могат да отблъснат няколко Детонации. Има, във всеки случай, много такива. Можем да си позволим да изгубим няколко от тях. Това, което не можем да направим, е да се щураме наоколо, докато столицата ни е нападната. Какво, ще оставим всичко на Мандрейк ли? Колко добър магьосник мислите, че е той? Аз отивам за вълците си. Всеки, у когото е останала някаква амбиция, ще ме последва.