Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Така беше — спокойно каза той. — Онази нощ исках да вляза, да се изправя пред теб, да говоря, да… Това беше нощта, в която стигнах най-близо до нарушаването на клетвата си, когато те видях прегърбена над бюрото, когато те видях съкрушена от товара, който носеше…

— Джон, през онази нощ съм си мислела за теб… само че не съм го знаела.

— Но, разбираш ли, аз го знаех.

— … това си бил ти, през целия ми живот, във всичко, което исках и направих…

— Знам.

— Джон, най-тежкото не беше моментът, в който те оставих в долината, а…

— Речта по радиото в деня, в който се върна?

— Да! Чу ли я?

— Разбира се. Радвам се, че го направи. Беше великолепно. А аз — аз така или иначе знаех.

— Знаел си… за Ханк Риърдън?

— Още преди да те видя в долината.

— Дали… когато научи за него, очакваше ли го?

— Не.

— Беше ли… — тя спря.

— Трудно ли? Да. Но само през първите няколко дни. Следващата нощ… Искаш ли да ти кажа какво направих през нощта, когато го научих?

— Да.

— Никога не бях виждал Ханк Риърдън на живо, само негови снимки във вестниците. Знаех, че е в Ню Йорк през онази нощ, на някаква среща на големи индустриалци. Исках само да го погледна. Отидох да чакам при входа на хотела, където се провеждаше срещата. Под табелата на входа имаше ярки светлини, но зад тях беше тъмно, така че можех да го видя, без той да ме види, наоколо имаше няколко скитници и просяци, валеше ситен дъждец и ние се бяхме залепили за стените на сградата. Личеше си кои са присъствали на разговора, когато започнаха да се измъкват — само по дрехите и маниерите, показно заможни дрехи и маниери на прекалена стеснителност, — сякаш виновно се опитваха да се престорят, че не са онова, което изглеждат в този момент. Шофьорите докараха колите им, имаше няколко репортери, които ги задържаха за въпроси, и зяпачи, които искаха да хванат някоя тяхна дума. Бяха износени хора тия индустриалци, на възраст, отпуснати, трескаво опитващи се да скрият несигурността си. И тогава го видях. Носеше скъп тренчкот и шапка, нахлупена над очите. Вървеше ловко, с увереност, която се заслужава, както си я беше заслужил той. Някои от другите индустриалци му се нахвърлиха с въпроси и всички тия магнати се залепиха като пиявици около него. Зърнах го, докато стоеше с ръка върху дръжката на колата си, с вдигната глава, видях краткия проблясък на усмивката под наклонената напред шапка — уверена усмивка, нетърпелива и леко развеселена. И тогава, само за миг, направих нещо, което никога не бях правил преди, нещо, с което много хора съсипват живота си — видях този момент извън контекста, видях света такъв, какъвто той го караше да изглежда, сякаш беше правен за него, сякаш той беше негов символ, видях свят на достижения, на непоробена енергия, на безпрепятствен път през целенасочени години към насладата от наградата за тях, видях, докато стоях под дъжда сред тълпа скитници, какво можеха да ми донесат годините ми, ако този свят съществуваше, и почувствах отчаян копнеж, той беше образът на всичко, което аз трябваше да стана… имаше всичко, което трябваше да бъде мое… Но това беше само за миг. След това видях сцената в пълния й контекст и с цялото й истинско значение, видях каква цена плаща за блестящите си способности, какво мъчение преживява с мълчаливо неразбиране, борейки се да разбере онова, което аз бях разбрал, видях, че светът, който той въплъщаваше, не съществува и тепърва трябва да се построи, видях го отново такъв, какъвто е — символ на моята битка, лишен от награда герой, за когото аз трябва да отмъстя, когото трябва да освободя, и тогава… тогава приех онова, което бях научил за теб и него. Видях, че то не променя нищо, че трябва да съм го очаквал, че съм бил прав.