Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Върнах разговора към по-непосредствените въпроси.
— Значи един грош за свещта. Ами храна за мен и момчето — хляб, масло, ябълки?
— Един хекс. — Усмивката се появи отново, явно човекът беше доволен да стъпи на по-позната почва. — Но по-добре се надявайте да ядете бързо. — Хвърли едно око към телата зад мен, през които пробяга трепетно очакване.
— Колко ще струва да излезем оттук, да ни прехвърлят в частна килия нагоре по коридора?
— А. — Бавно клатене на глава, почти със съжаление. — За това ще е нужен сребърник, ваша милост. Не мисля, че някога съм виждал цвета му тук долу в тъмните килии. Имате ли сребърник? А, ваша милост? — Май го смяташе за невероятно.
— Само храната засега — казах. — И свещта. — Бръкнах в джоба си и извадих хекс и грош.
Раско ми взе парите с плоска дървена лопатка, окачена на кръста му. Приспособление, което означаваше, че никога не му се налага да се приближава на една ръка разстояние от решетките.
— Значи се разбрахме. — Той прибра монетите, кимна ми и ми подаде свещта. След извършване на транзакцията избърса ръце в панталоните си и си тръгна бавно, като си подсвиркваше някаква мелодия, която навяваше спомени за цветя и радост.
Когато се върна, Раско носеше плетена кошница с три самуна хляб с препечени корички, резен синьо сирене и шест ябълки, наедрели от лятото. Докара и едно буре на колелца, от което раздаваше черпаци вода на онези, които можеха да си платят. Водата се предаваше от ръка на ръка срещу изрезки от медник, лява обувка, едно от калаените канчета, в които се наливаше — този мъж пое дозата си в шепи — и обещания за компания от няколко от по-младите жени. Аз трябваше да платя повече от грош за две чаши и съдържанието им, тъй като в поръчката ми не се споменаваше вода.
— Дай ми първо две ябълки — казах и Раско ги търкулна към решетките.
Подхвърлих ги на двамата най-едри и най-малко умрели от съкилийниците ни, Артемис и Антонио, мъже, които бях избрал по-рано и бях преговарял с тях. Те разчистиха място и държаха останалите назад, докато аз взех останалата храна.
— Дръжте се прилично и ще има корички, които да си разделите. Но правите ли ми номера, ще има счупени челюсти. — Лесно е да си строг, когато си здрав, нахранен и як, а врагът ти е кожа и кости.
С гръб към стената, хляба между нас и свещта, горяща в краката ни, двамата с Хенан се заловихме с яденето. Хлапакът топеше хляба във водата, за да го дъвче по-лесно с разранените си венци. Още не можех да определя възрастта му, а и той самият нямаше ясна представа. Днес се спрях на дванайсет години. Гладен изглеждаше по-възрастен. Както и останалите. Старци със страхове на младежи. Бабички с деца като мънички старчета. Майка с гърди, сбръчкани като на всяка старица, а бебето в ръцете ѝ — мръсно и неподвижно. Насилих се да преглътна колкото храна можех и им хвърлих останалото, като ги ругаех, че са просяци и крадци. Страхът ми бе отнел апетита.
Хенан се съвзе по-бързо, отколкото смятах за възможно, и почна да се мръщи на сиренето, докато го нагъваше.
— По-полека — ще ти прилошее. Казвам „съвзе“… той си оставаше скелет, облечен в кожа, но светлината се върна в очите му, както и думите на езика му.
— Защо дойде? — попита той.
Аз самият се питах същото.
— Защото съм идиот.
— Как така те заключиха? Нали имаш пари?
— Дължа повече, отколкото имам. — Това бе историята на целия ми живот като възрастен. Достатъчно кратка история, която обаче никога досега не ме беше затваряла в ада. — В затвора за длъжници притежаваш само онова, което носиш у себе си. На това му се вика „фалит“.
— Как ще се измъкнем? — Той избърса устата си с ръка и посегна за водата. В другия край на килията се заформяше бой за хляба, който им бях хвърлил.
— Не знам. — От истината винаги боли. А да я казваш на дете, което те смята за герой, добавя множество бодли към тези думи и откриваш, че ти е неочаквано трудно да ги изплюеш. — Не трябваше да бягаш. — Обвиненията са безполезни, но трябва да си по-добър човек от мен, за да не сриташ някой, когато е паднал. — Ти беше в двореца на Вермилиън, за бога! А сега…
— Исках да съм с другите… — Беше забил поглед в ябълката в ръката си, почервеняла от кръв, където я беше захапал.
— Да, ама не ги намери, нали? — Снори и другите бяха върнати във Вермилиън и се радваха на гостоприемството на баба ми — на Снори му беше за втори път. Нямаше начин да са стигнали границата преди ездачите на Червения предел, а аз бях видял ездачите да се връщат, значи трябваше да са ги заловили.