Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Длъжниците около мен изпаднаха в такова благоговение от шепата дребни монети в джоба ми, че успях да сложа ред с обещание за две половинки медник. Ако знаеха, че нося у себе си достатъчно злато, за да откупя дълговете на всички в осемте килии, гледащи към централната зала, може би по-първичните инстинкти щяха да вземат връх и тълпата да се превърне в чудовище. Хенан лежеше безмълвно до мен, докато отбивах по-настоятелните си съкилийници с обещания и блъскане.
Гледах мрака и се притеснявах. Най-непосредственият ми страх, разбира се, беше, че стражите ще дойдат да ми отнемат остатъка от богатството, но Умбертиде не беше като другите места и затворите му за длъжници бяха странни институции, които се управляваха по най-стриктни правила. Един длъжник, влязъл в затвора, можеше да се откупи по всяко време, ако разполага с нужните средства, но не беше принуден да го прави. Един длъжник притежаваше всичко, което е съумял да запази, и надеждата беше, че мнозина от тях ще продължат да въртят бизнеса си от удобната предна част на затвора и ще припечелят достатъчно, за да балансират сметките в счетоводните си книги. Така или иначе, част от всяка сума, похарчена за поддържане на живота и здравето в затвора, отиваше при кредиторите, така че всеки ден, през който оставах жив, щеше да намалява с трошица грамадните ми дългове.
След, както ми се стори, цяла вечност, а може би беше по-малко от час, надзирателят се върна. Мудността и отпуснатите му рамене ми подсказаха, че още не е говорил с момчетата на входа. Може би те дори не знаеха, че съм задържан — но рано или късно вестта за богатството, скрито по тялото ми, щеше да плъзне. Това, което бе привлякло човека обратно, бяха дребните пари, видени по-рано, когато му платих да отключи килията. Знаеше, че са ми останали медни хексове и шепа половинки, и беше дошъл не да краде, а да продава. Така стояха нещата в Умбертиде.
Той остави фенера си на пода и протегна към мен една свещ, дебела колкото предмишницата му и наполовина толкова дълга, евтина жълта лоена свещ, която щеше да дими и да пращи, но все пак да гори известно време.
— Малко светлина, ваша милост? — Дари ме със същата усмивка, както когато ме беше заключил вътре. Според всички закони на справедливостта тя трябваше да е пожълтяла и с дупки от липсващи зъби, но всъщност зъбите му бяха малки и равни, всички лъснати до изненадваща белота.
— Как се казваш, тъмничарю? — Винаги е добре да установиш лична връзка.
— Раско ми викат. — Той плъзна поглед по бледите лица, притиснати към решетките от всички страни. — И не го забравяйте, негодници.
— Раско, значи. — Знаех, че без парите няма да струвам за него повече от умиращата плът, вкопчена в решетките от всички страни. — Колко искаш за свещта?
— Две половинки. Или мога да ви дам една трета от нея за една. Запалването е безплатно. — Той се усмихна. — Първия път.
Макар че трябваше да благодаря на цивилизованите нрави в Умбертиде, че не съм бил пребит, ограбен и наръган в килията си, „цивилизовани“ ми изглеждаше погрешна дума за тях. Набор от правила, по които да умреш. Да се вкопчваш в живота с грошове и половинки, докато ти свършат парите. Някак си побоят и импровизираните ножове, предлагани от надзирателите и затворниците в по-обикновените затвори, ми се струваха по-честни в този момент, докато седях там и се пазарях за основни жизнени потребности.
— Колко ще струва да откупя момчето? Какво дължи то? — Не можеше да е много. Бях смаян, че изобщо е успяло да натрупа някакъв официален дълг.
— Хм. — Раско се почеса по корема с нещо като неудобство. — Това е истинска загадка.
— Загадка ли? Той е в затвор за длъжници. Той е длъжник. Колко дължи?
— Ами…
— Това е просто число.
— Шейсет и четири хиляди.
През килиите плъзна мърморене.
— Гроша ли?
— Има ли значение? — попита Раско.
— Ами… не. Шейсет и четири хиляди? Та това дори не е число.
— Число е…
— Никой няма шейсет и четири хиляди! — Съмнявах се, че дори баба ми може да докопа шейсет и четири хиляди златни крони, без да продаде нещо свято или да пролее нечия кръв. — Кой му е заел толкова пари?
— Виждате ли, това е код. — Още чесане и Раско сведе оплешивяващата си глава, сякаш това признание бе срам за един мъж, комуто плащат, за да гледа как хората умират от глад. — Означава, че банката ги държи тук по собствени причини. Това си е злоупотреба със системата. Поставя честни хора в съмнително законово положение, туй прави. — Поклати глава и плю скръбно.