През дебрите на Балкана

Той посочи уличка, завършваща в един мегдан, и отговори:

— Продължавай натам, господарю. Вдясно ще видиш полумесеца и звездите над портата.

Последвахме указанието му и се приближихме до хората, които се движеха в същата посока, покрай един дълъг висок зид, в средата на който зееше споменатата порта.

Влязохме през нея в голям четириъгълен двор, където бяхме посрещнати от огромна тълпа зяпачи.

Срещу портата се намираше паянтовата дървена постройка на съда, която същевременно служеше и за жилище. Гредите бяха зелени, а стените между тях бяха боядисани в синьо, което създаваше доста особено впечатление.

Дворът беше изключително мръсен. Само една част от него по дължина покрай къщата имаше неколкометрово приспособление, което трябваше да представлява нещо като калдъръм. Но този тротоар изглеждаше така, сякаш предназначението му беше да служи като материал за изграждане на барикада.

Пред вратата имаше старо кресло, украсено с допотопна възглавница. В близост имаше една обърната дървена пейка, чиито четири крака стърчаха нагоре. Наличието на няколко въжета и връзка дебели един пръст пръчки доказваше, че се намираме в онази институция на тукашното правосъдие, занимаваща се с изпълнението на бастонадата. До тях имаше няколко гавази, а съвсем близо до тях седеше един наш добър познат, а именно сакатият, покрай когото бяхме минали на влизане в града.

Беше направил много интересна физиономия. Сигурно беше убеден, че ще завършим тържественото си влизане тук като пленници. Това, че идвахме гордо възседнали конете си, без каквато и да е полицейска охрана, придаде на лицето му изражение на толкова глупаво учудване, че сигурно щях да се изсмея, ако в горящите от омраза очи не бях забелязал нещо, което изобщо не хармонираше на привидно тъпия поглед.

Слязохме от конете. Хвърлих поводите на жребеца си на Оско и се приближих към гавазите.

— Къде е коджабашията?

Казах това със заповеднически господарски тон. Попитаният почтително се изпъна и отговори:

— В жилището си. Искаш ли да говориш с него?

— Да.

— Тогава ще съобщя за теб. Само ми кажи името и молбата си.

— Сам ще му ги кажа.

Избутах го настрана и се упътих към вратата. Някой я отвори отвътре и оттам излезе висок, сух мъж, който сигурно беше още по-мършав от просяка и стария мюбарек.

Тялото му бе увито в един кафтан, който се влачеше по земята, така че краката му не се виждаха. На главата си имаше тюрбан, чийто плат преди петдесет, а може би и повече години вероятно е бил бял. Вратът му беше толкова тънък и дълъг, че главата му едва се крепеше върху него. Тя така се клатушкаше насам-натам и надолу-нагоре, че сякаш дългият остър нос изпитваше особена слабост към стърчащата като гуша адамова ябълка.

Той учудено ме погледна с малките си сълзящи, зачервени по краищата очички без мигли и попита:

— При кого отиваш?

— При коджабашията.

— Аз съм. Ти кой си?

— Чужденец, който има причина да се отнесе към теб с оплакване.

Той понечи да отговори, но не можа, защото в този момент през портата се втурна сержантът, следван от хората си. Като ни видя, спря изненадан и извика запъхтяно: