През дебрите на Балкана

— Видя ли накъде отива?

— Да. Тръгна към планината. Вероятно отива при Мюбарек.

— Ходи ли понякога при него?

— Много често.

— Защо светецът не го излекува?

— Знам ли? Сигурно има причини да не го прави.

— Виждал ли си ги двамата да разговарят? Мъжът се замисли за миг, а после отговори:

— Не, никога.

— Щом просякът толкова често ходи при него, би трябвало да си говорят.

— Естествено. Но е странно, че никога не съм ги виждал заедно.

— И на мен ми се струва странно. Може би ще успея да намеря обяснение. Много бих искал да видя какво прави просякът в планината. Възможно ли е?

— Трябва ли да те види?

— Не.

— Тогава ще трябва да те заведа, защото не познаваш тези места.

— Добре, води ни.

Разбира се, и Халеф трябваше да дойде. Взех далекогледа от дисагите и последвахме слугата.

От двора той ни заведе в градината, откъдето веднага излязохме на открито. Тогава той посочи с ръка наляво.

— Вижте, изкачва се ето там. Много бавно се придвижва, нещастникът. Сигурно ще мине повече от половин час, докато се изкачи горе.

Слугата ни поведе надясно, където към планината се простираше един доста гъст храсталак. Огледах терена. Прикривани от храстите, можехме да се изкачим на хълма съвсем незабелязано. От другата страна, където вървеше просякът, имаше бостан. Така че можехме много добре да го наблюдаваме отдалеч. Затова казах на слугата да се връща обратно. Можех да се лиша от водачеството му. Нямаше да е изключено присъствието му да ни попречи.

Придвижвахме се напред доста бързо, но се придържахме плътно до храстите, за да не изпускаме просяка от очи.

Той знаеше, че от града го виждат, и се съобразяваше с това. Куцукаше много бавно и често спираше да почива.

Скоро стигнахме до гората, която обгръщаше върха на планината. Прикривайки се в нея, завихме наляво, за да се отправим в посоката, която следваше и сакатият. Ако не я променеше, трябваше да мине край нас.

Седнах в мекия мъх, а Халеф се настани до мен.

— Сигурен ли си какво точно искаш да узнаеш, сихди? — попита той.

— Без съмнение.

— Какво е то?

— Искам да видя как просякът ще се превърне в мюбарек.

— Значи си убеден в предположението си?

— Напълно.

— Ще видиш, че се лъжеш.

— Възможно е, но не ми се вярва. Той сигурно ще мине оттук. Щом се приближи, ще се скрием зад дърветата и ще го следваме отдалеч.

Наложи се да чакаме само няколко минути, след което се оттеглихме.

Той дойде.

Щом стигна до гората и се озова под прикритието на дърветата, така че от града повече да не могат да го виждат, той спря и се огледа.

Направи като човек, който има всички основания да бъде предпазлив. Изглежда, се бе убедил, че наблизо няма никой, защото се изправи и се протегна. После навлезе още малко навътре в гората и се мушна в един гъсталак. Видяхме това доста добре. Можеше чудесно да стои и да върви и без патериците.

— Сихди, може би си прав — каза Халеф. — Ще го последваме ли?

— Не, ще стоим тук.

— Но нали искаше да го наблюдаваш? Той ще продължи напред.