През дебрите на Балкана

— Чухте ли какво се иска от вас, негодници? — изкрещя ни той. Никой не му отговори.

— Питам дали сте чули! Всички мълчаха.

— Глухи ли сте?

Така изглеждаше, защото на никой от нас дори и окото му не трепна. Това така го разгневи, че той напълно излезе от равновесие. Замахна към мен да ме удари с плоското на сабята и изкрещя:

— Куче! Ще те науча да говориш!

Сабята изсвистя… но не върху моя гръб, о не, а на пода. Като се огледа, сержантът забеляза, че и той седи на пода.

Скочи, ругаейки, и понечи да се втурне срещу нас, но спря и втренчено ни загледа, сякаш виждаше духове. Ние продължавахме да си седим както досега: тихо, неподвижно и безмълвно, като изтукани.

Никой не се бе помръдвал с изключение на мен, защото бях избил сабята от ръката му с юмрук, а после го ударих и той падна на земята. Всичко обаче стана така светкавично бързо, че беше трудно да се осъзнае.

Той плъзна поглед по нас, от един към друг, после се обърна и попита:

— И преди ли се държаха така?

— Да — отвърна нашият познат от храстите.

— Те са луди!

— Сигурно.

Между тези мили хора цареше направо щастливо съвпадение на възгледите. Спогледаха се и поклатиха глави. И кой знае колко време щяха да клатят глави, ако накрая не бях станал. Пристъпих към сержанта и го попитах:

— Кого търсите тук?

Лицето му незабавно се разведри, защото от този въпрос поне разбра, че можем да говорим, общо взето, добре.

— Вас — гласеше краткият отговор.

— Нас ли? Нима е възможно? Та ти говореше за кучета и негодници!

Казвайки това, така го изгледах, че той се изчерви, наистина се изчерви.

— Кой иска да ни види? — продължих да се осведомявам аз.

— Мюдюринът на заптиетата.

— Защо?

— Трябва да ви разпита.

По лицето му разбрах, че искаше да ми отговори нещо съвсем друго, но не можа да го произнесе.

— Това е нещо друго. Преди някой говореше за наказание. Иди и кажи на мюдюрина, че ще се явим веднага.

— Не мога, господарю! — отговори той.

— Защо?

— Трябва да ви заведа. Дори трябва да ви арестувам.

— Мюдюринът знае ли кои сме?

— Не, господарю.

— Тогава бързо иди при него и му кажи, че не сме мъже, които ще позволят да бъдат арестувани за подобно нещо.

— Наистина не мога. Направи ми услугата да дойдеш с мен. Господарите отдавна чакат.

— Какви господари?

— Съдебните заседатели.

— Така ли? Тогава от уважение към господата ще тръгна веднага. Хайде елате!

Гавазите си бяха представяли арестуването по съвсем друг начин. Излязох на двора, зад мен вървяха спътниците ми, а най-отзад гавазите. Конете ни чакаха оседлани.

Изглежда, на сержанта нещо му мина през ума, защото се приближи към мен и ме попита:

— Защо отивате на двора? Прекият път не води към оборите, а през портата навън.

— Не се тревожи — отговорих му аз. — Веднага ще поемем по този път.