През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Да.
— Вече знаете всичко!
— Не знаем абсолютно нищо.
— Всичко!
— Не, знаем само, че с тази пушка може да се стреля.
— Това е достатъчно. Дойдохме да ви арестуваме!
— Ах! Ето и това също трябваше да кажеш!
— То се разбира от само себе си. Ако не дойдете веднага с мен, ще прибегнем до оръжията си.
— За да ни застреляте ли?
— Да.
— Е, готови сме тогава. Хайде застреляйте ни! Взех една цигара и я запалих. Другите направиха същото. Пушехме си, а гавазите ни гледаха слисано. Никога не им се бе случвало подобно нещо.
Стана това, което бях смятал за абсолютно невъзможно: началникът се отказа от ролята си. Обърна се, смушка едно друго заптие и каза:
— Командвай ти!
Той бе готов доброволно да поеме предадения скиптър. Излезе напред, явно с намерението да държи сериозна реч. Вече допусках, че ще започнат да си предават командването един на друг, докато, уморени от неуспеха си, се оттеглят всички заедно. Но не ни бе писано да се чувстваме така добре. Едва третият генерал-фелд-маршал бе отворил устата си, за да започне речта си, вратата зейна и се появиха лицето и униформата на един сержант.
— Къде сте?
— Тук!
— Виждам! Къде са негодниците?
— Ето ги!
Този, който отговаряше, посочи към нас.
— Защо не ги водите?
— Не искат да дойдат.
— Защо не ги принудите?
— Не можем.
Тези въпроси и отговори отекваха така точно и бързо един след друг, сякаш бяха заучени. Човек можеше да си умре от смях.
— Тогава ще ги принудя аз, както се постъпва с такива хора! Той се приближи и извади сабята. Очите му се търкаляха из орбитите като топчета, показаха се и дългите му жълти зъби.
— Чухте ли какво се иска от вас, негодници? — изкрещя ни той. Никой не му отговори.
— Питам дали сте чули! Всички мълчаха.
— Глухи ли сте?
Така изглеждаше, защото на никой от нас дори и окото му не трепна. Това така го разгневи, че той напълно излезе от равновесие. Замахна към мен да ме удари с плоското на сабята и изкрещя:
— Куче! Ще те науча да говориш!
Сабята изсвистя… но не върху моя гръб, о не, а на пода. Като се огледа, сержантът забеляза, че и той седи на пода.
Скочи, ругаейки, и понечи да се втурне срещу нас, но спря и втренчено ни загледа, сякаш виждаше духове. Ние продължавахме да си седим както досега: тихо, неподвижно и безмълвно, като изтукани.
Никой не се бе помръдвал с изключение на мен, защото бях избил сабята от ръката му с юмрук, а после го ударих и той падна на земята. Всичко обаче стана така светкавично бързо, че беше трудно да се осъзнае.
Той плъзна поглед по нас, от един към друг, после се обърна и попита:
— И преди ли се държаха така?
— Да — отвърна нашият познат от храстите.
— Те са луди!
— Сигурно.
Между тези мили хора цареше направо щастливо съвпадение на възгледите. Спогледаха се и поклатиха глави. И кой знае колко време щяха да клатят глави, ако накрая не бях станал. Пристъпих към сержанта и го попитах:
— Кого търсите тук?
Лицето му незабавно се разведри, защото от този въпрос поне разбра, че можем да говорим, общо взето, добре.
— Вас — гласеше краткият отговор.
— Нас ли? Нима е възможно? Та ти говореше за кучета и негодници!
Казвайки това, така го изгледах, че той се изчерви, наистина се изчерви.
— Кой иска да ни види? — продължих да се осведомявам аз.
— Мюдюринът на заптиетата.
— Защо?
— Трябва да ви разпита.
По лицето му разбрах, че искаше да ми отговори нещо съвсем друго, но не можа да го произнесе.
— Това е нещо друго. Преди някой говореше за наказание. Иди и кажи на мюдюрина, че ще се явим веднага.
— Не мога, господарю! — отговори той.
— Защо?
— Трябва да ви заведа. Дори трябва да ви арестувам.
— Мюдюринът знае ли кои сме?
— Не, господарю.
— Тогава бързо иди при него и му кажи, че не сме мъже, които ще позволят да бъдат арестувани за подобно нещо.
— Наистина не мога. Направи ми услугата да дойдеш с мен. Господарите отдавна чакат.
— Какви господари?
— Съдебните заседатели.
— Така ли? Тогава от уважение към господата ще тръгна веднага. Хайде елате!
Гавазите си бяха представяли арестуването по съвсем друг начин. Излязох на двора, зад мен вървяха спътниците ми, а най-отзад гавазите. Конете ни чакаха оседлани.
Изглежда, на сержанта нещо му мина през ума, защото се приближи към мен и ме попита:
— Защо отивате на двора? Прекият път не води към оборите, а през портата навън.
— Не се тревожи — отговорих му аз. — Веднага ще поемем по този път.