През дебрите на Балкана

— Да. Наистина ти дойде малко по-рано, но полицията ви доведе и вие сте арестувани. Сега сте мои пленници.

— Изпаднал си в голямо заблуждение.

— Аз съм коджабашия и никога не греша. Запомни го! След като каза това с висок и строг тон, той заклати глава така силно, че се боях да не се откъсне от шията му. Наистина човек можеше да го хване страх.

— Е, въпреки това ще ти докажа, че все пак се лъжеш. На света няма нито един коджабашия, на когото ще позволя да ме нарича свой пленник.

Бързо се приближих към коня си и с един скок се метнах на седлото. Спътниците ми бързо направиха същото.

— Към портата ли, сихди? — попита Халеф.

— Не, оставаме. Само ще проправя път дотам. Жребецът ми сякаш съвсем точно разбра намеренията ми. Започна да подскача, държейки великолепното си тяло напречно, до портата и обратно, изправяше се ту на предните, ту на задните си крака, пръхтеше с ноздри, така че хората наоколо бързо направиха място и страхливо се притиснаха към зидовете.

— Затворете портата! — заповяда съдията на гавазите си.

— Който се докосне до нея, ще го стъпча! — заплаших аз. Никой от гавазите не се помръдна от мястото си. Коджабашията повтори заповедта си, но никой не го послуша. Бях взел в ръка камшика на Халеф, а за добрите хорица това изглеждаше твърде опасно.

Отидох с коня толкова близо до съдията, че жребецът му пръхтеше в лицето. Той отскочи назад, размаха дългите си сухи ръце и извика:

— Как се осмеляваш! Не знаеш ли къде се намираш и кой съм аз?

— Знам го много добре. Но ти нямаш понятие кой седи пред теб. Ще се оплача на началника ти, при махреджа на Салоники. Нека той ти каже как трябва да се отнасяш с един знатен тебдили кияфет иледжи[16]!

Изречените с толкова заплашителен тон слова съдържаха самохвалство, което предвид на обстоятелствата смятах, че мога да си позволя. То произведе необходимото въздействие, защото старият башия каза много по-учтиво отпреди:

— Ти пътуваш тебдилен? Не съм знаел. Защо не ми го каза?

— Защото въобще не си ме питал нито за името ми, нито за положението ми.

— Кажи ми тогава кой си!

— По-късно. Първо искам да знам наистина ли ме смяташ за свой пленник. Ще преценя поведението си според отговора ти.

Това искане го постави в неудобно положение. Той, господарят на Остромджа и околностите, трябваше да си вземе думите назад. Погледна ме плахо и забави отговора си. Главата му започна да прави опасни движения. Струваше ми се, че вратът му ще се счупи.

— Е, отговаряй! Иначе си тръгваме.

— Господарю — каза той, — наистина вие не бяхте вързани, затова мога да допусна, че не сте били арестувани.

— Добре, засега това е достатъчно. Но повече и през ум да не ти минава да се отмяташ от това мнение. Ще се оплача при махреджа.

— Познаваш ли го?

— Дали го познавам или не, теб не те засяга. Щом аз и той го знаем, е достатъчно. И така ти изпрати да ме извикат. Оттук си правя извода, че искаш да ми кажеш нещо. Готов съм да те изслушам.