През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— За нас ли?
— Да.
— Какво искат?
— Да те арестуват.
— Аллах акбар! (Господ е велик!) — извика Халеф. — Нека да влязат! После ще видим те ли ще дойдат с нас, или ние ще идем с тях.
— Да — съгласих се аз, — но заповядай незабавно да оседлаят конете ни.
— Ще бягате ли?
— И през ум не ни минава!
Той излезе и през все още отворената врата влязоха шест въоръжени до зъби гавази. Стана това, което очаквах. Онзи, с когото бяхме говорили при храстите в полето, беше с тях. Нищо чудно, защото ние бяхме яздили много бавно.
Застанаха до вратата и нашият познат излезе напред. Сигурно си бе измолил като заслужено удоволствието той да говори. От предишната му флегматичност нямаше и следа, защото, удряйки с приклада на пушката си по пода, той ни извика:
— Е!
Това единствено възклицание трябваше да ни смаже. В него се съдържаше огромна радост, превъзходство, подигравка и задоволство. Но никой от нас не помръдна. Без да се бяхме уговаряли предварително, спокойно продължихме да ядем. Тримата ми спътници просто следваха примера ми.
— Е! — повтори героят.
Понеже и сега не последва отговор, той се приближи с една крачка и правейки физиономия на човек, ръководещ линч, попита:
— Не чувате ли?
Получи отговор, който не беше влизал нито в неговите, нито в моите сметки. Дребният хаджия стана, взе големия дървен поднос, върху който беше сложен определения за нас, вкусен плуващ в мазнина оризов пилаф, застана пред него, поднесе му пилафа, който щеше да стигне и за десет души, и каза само една дума:
— Вземи!
Двамата се гледаха известно време в очите. Уханието на любимото ястие стигна до носа на гавазина и строгата му физиономия постепенно се отпускаше. Устните му неволно се отвориха, ноздрите потрепваха, а на устата му се появи любезна усмивка. Върховете на мустаците му подскачаха… нямаше какво да пита, пилафът победи. Кой турски гавазин може да устои на плуващ в мазнина пилаф! Мъжът остави пушката си, взе таблата, обърна се към другарите си и попита:
— Истермиз синиз? (Искате ли?)
— Евет, бели! (Да, да!) — бързо отговориха петимата в един глас.
— Сядайте тогава!
Другите подпряха пушките си на стената и седнаха при другаря си. Истинско удоволствие беше да се гледа как сериозно и гордо клечат около подноса с физиономии на гръцки философи, бъркат с пръсти в ориза и го мачкат в шепите си на топки, които после пъхват в широко отворените си уста.
Хаджи Халеф отново бе седнал на мястото си, без нищо повече да каже.
Гостилничарят отново влезе. Като видя наклякалата компания да прави топки от ориз, моментално отново изчезна, защото, ако беше останал само още една секунда, щеше да избухне в гръмък смях.
Щом пилафът свърши, гордият гавазин върна подноса.
— Ейвалла! (Благодарим!) — каза той, сложи таблата на масата, вдигна оръжието си, отново зае бойка поза и каза с физиономия на римски диктатор:
— Е!
Не сметнах за необходимо да отговарям.
— Какво искате? — попитах кратко.
— Вас! — гласеше още по-късият отговор.
— Защо?
— Да ви заведем при мюдюрина.
— Какво иска той?
— Да ви накаже.
— За какво?
— За побоя.
— Какъв побой?
— Който ми нанесохте.
— Но ти вече си наказан! За какво ти трябваме още? Ако можех да нарисувам физиономията, която той направи в този момент, тази картина щеше да е най-скъпият спомен от престоя ми в Турция. Беше направо неописуемо. Той напълно изгуби ума и дума. Но скоро се сети, че все пак трябва да каже нещо. Намръщи се и извика:
— Ще дойдете ли доброволно?
— Не.
— Значи насила?
— Не.
— Аллах, Аллах! Как тогава?
— Изобщо няма да дойдем.
Философските му мъдрости се изчерпаха. Беше се нарекъл най-умен сред другарите си, но не е все едно дали ще преследваш в мислите си три бели коня, или ще арестуваш петима мъже, които не могат да бъдат изплашени от никое заптие и от каквото и да е въобще. Той направи това, което считаше за най-умно и което наистина нямаше равно на себе си: облегна се на стената и каза на един от колегите си:
— Говори ти!
Въпросното заптие пристъпи напред. Той започна по съвсем друг начин. Изглежда, имаше големи способности в нагледното обучение, защото вдигна пушката си, тикна приклада й почти под носа ми, после я показа на всички подред и попита:
— Знаете ли какво е това?
Поради това, че ставаше дума за рядкост, отговорих самият аз:
— Да.
— Е, какво е?
— Приклад на пушка.
— Да, после има цев, с която се стреля. Разбираш ли ме?