През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Много забавно беше да се види физиономията, която той направи. Изглеждаше, че сме си разменили ролите. Говорех му отвисоко, и то не само образно казано, но и в действителност, защото бях на седлото. В лицето му се смесваха израз на гняв и притеснение за надмощието. Той безпомощно се оглеждаше наоколо и накрая отговори:
— Грешиш. Не съм изпращал хора да ти казват, че искам да говоря с теб, а наистина заповядах да те арестуват.
— Наистина ли си го направил? Направо не мога да повярвам. Нали от Висшия съд ви е заповядано да действате справедливо и внимателно. Какво беше основанието ти за тази заповед?
— Малтретирали сте един от моите гавази, а после си изложил на опасност живота на един от жителите на града.
— Хм! Виждам, че не ти е казана истината по случая. Наказахме един гавазин, защото си го беше заслужил, а аз спасих живота на един жител на този град, като го метнах на седлото си. Иначе конят ми щеше да го прегази, ако не бях запазил присъствие на духа.
— Наистина звучи съвсем различно от това, което ми съобщиха. Ще трябва да проверя на чия страна е истината.
— Напълно излишно е. Не виждаш ли, че в думите ти се съдържа обида към мен? Думите ми не бива да събуждат у теб и най-малкото подозрение, а ти искаш да проверяваш! Не знам какво да мисля за учтивостта и благоразумието ти.
Той се видя притиснат до стената и отговори доста тихо:
— Дори и да си прав, трябва да се проведе разследване, именно за да се докаже на тъжителя, че имаш право.
— Съгласен съм.
— Слез от коня! Веднага ще започна с разпита. Говореше се толкова високо, че присъстващите можеха да чуят всяка дума. Сега хората се приближиха още по-напред, за да могат по-добре да чуват и виждат. Коментираха помежду си шепнешком, а погледите, които ни хвърляха, красноречиво говореха, че изпитват към нас доста голям респект. Сигурно никой досега не бе говорил с коджабашията като мен.
Достопочтеният чиновник седна на стола си. Зае поза, вдъхваща възможно най-голямо страхопочитание, и повтори предишното си разпореждане:
— Слез от коня и кажи на хората си да направят същото. Изисква го уважението, което се дължи на властите.
— Изцяло съм съгласен с мнението ти, но не виждам абсолютно никакви власти.
— Какво? Правилно ли те разбрах? Аз съм властта!
— Наистина ли? Тогава съм изпаднал в голямо заблуждение. Кой е помирителният съдия в Остромджа?
— Аз съм. Изпълнявам и двете длъжности.
— Нашият случай за помирителен съдия ли е?
— Не, за каазата е.
— Значи все пак имам право. Наибът може да отсъди съвсем сам и без съдебни заседатели. За каазата са необходими коджабашия, адвокат, заместник, цивилен съдия и съдебен писар. Кажи ми, къде са тези хора? Виждам само теб.
Главата му отново започна да се клатушка. Той каза:
— Тези неща също ги върша аз самият.
— Ако жителите на Остромджа се примиряват с подобно нещо, то си е тяхна работа. Но аз познавам законите на падишаха и настоявам да се изпълняват. Изискваш от мен уважение към власти, които не съществуват.
— Ще наредя да ги извикат.
— Побързай! Нямам много време.
— Все пак ще трябва да почакаш, защото не знам дали ще могат да намерят веднага башхиатиба[17], а заместникът замина за Уфадила. Сигурно ще се върне едва след няколко часа.
— Не ми е приятно. Властите не бива да карат хората да ги търсят. Какво ще каже махреджът, като му разкажа това?
— Не е необходимо да му го разправяш. Сигурно ще останеш доволен от отношението, което ще бъде проявено към вас.
— Как така? Какво имаш предвид?
— Не знаеш ли?
— Не.
— Разбира се, трябва да ви задържа тук, докато се събере каазата. Но вие ще бъдете настанени добре, доколкото позволяват обстоятелствата.
— Чуй! Ще правим каквото искаме. Искаш да ни задържиш тук, което означава, че сме арестувани. А ти знаеш, че аз няма да позволя това.
— Законът обаче го изисква.
— Изглежда, ти си измисляш твои собствени закони, които аз, разбира се, няма да призная. Оплакали са се от мен и аз обявявам, че съм съгласен съдът да разследва случая. Тоест готов съм да застана пред този съд, но няма да позволя да ми бъде отнета свободата. Връщам се в конака и ще чакам там съобщение.
— Не мога да ти го позволя. Той стана от стола си.
— Как можеш да ми попречиш?
— Ако ме принудиш, ще те задържа насила.
— Пфу! Нали вече ми изпрати веднъж гавазите си. Какво свършиха? Нищо! Същия успех ще имаш и сега. Ако си умен, ще избегнеш опасността да станеш за смях пред хората си. Давам ти дума, че няма да бягам. Ще чакам да ме извикаш и ще се явя.
17
Главен писар. — Бел. пр.