Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Един от северняците се изправи сред гъмжилото на съществата. Никое от тях не бе високо дори колкото Бинабик, ала броят им беше огромен и още докато вадеше меча си от ножницата, римърът бе свален на земята. На Саймън му се стори, че видя в ръцете на съществата бляскащи неща, които се издигаха и спускаха.
— Ваер! Букен! — изкрещя един от римърите от другата страна на лагера. Мъжете вече бяха на крака и на светлината на светкавиците Саймън видя мътния блясък на мечовете и секирите им. Изрита одеялото, скочи и отчаяно се огледа за някакво оръжие. Съществата бяха навсякъде: подскачаха на тънките си крака, крещяха и щом секирата на някой римър се забиеше в някое от тях, то пищеше пронизително. Виковете приличаха на някакъв безумен език и това бе най-ужасното нещо сред кошмара на битката.
Саймън се прокрадна покрай камъка, който го бе подслонил, и се засуети, трескаво търсейки нещо, с което да се защити. Някаква фигура се олюля и падна само на крачка пред него — един от северняците, с накълцано лице. Саймън се втурна напред, за да измъкне секирата, която той конвулсивно стискаше в ръката си. Още жив, мъжът изхърка, докато Саймън изтегляше оръжието. Миг по-късно младежът усети как нечия костелива ръка сграбчи коляното му, извъртя се бързо и видя пред себе си едно ужасно дребно човекоподобно лице и опулени бели очи. Стовари с всички сили секирата върху лицето и чу изхрущяване, като от стъпкан на земята бръмбар. Твърдите пръсти се отпуснаха и Саймън отскочи назад, онемял от ужас.
В трепкащата светлина на светкавиците беше почти невъзможно да се разбере какво става. Сечащите фигури на римърите бяха навсякъде около него, ала броят на подскачащите, пищящи демони бе много по-голям. Изглеждаше, че най-доброто место за…
Саймън изненадващо беше съборен на земята и една лапа стисна врата му. Той почувства как бузата му залепна в калта, усети мократа пръст в устата си и се опита да отхвърли съществото от гърба си. Едно безмилостно острие профуча край лицето му и се заби с пльокащ звук в калта. Саймън успя да се изпрали на колене, но към лицето му посегна друга ръка и закри очите му. Миришеше на кал и мръсна вода, пръстите й се гърчеха като червеи.
„Къде е секирата? Изпуснах секирата!“
Той с мъка се изправи, разкрачи се върху хлъзгавата земя и се опита да откопчи пръстите, стиснали шията му. Залитна напред и едва не падна отново, без да успее да отхвърли ужасното, душещо го нещо от гърба си. Костеливите ръце му пречеха да диша, остри колене се впиваха в ребрата му; стори му се, че чу как противното същество победоносно изпищя. Успя да направи още няколко крачки и падна на колене. Шумът на битката зад него заглъхваше. Ушите му бучаха. Силите му го напускаха, както жито изтича от разкъсана торба.
„Умирам“, бе всичко, което успя да си помисли.
Пред очите му се стелеше мътна червена мъгла.
После смазващата хватка на костеливите ръце внезапно се отпусна. Саймън се строполи по лице на земята и задиша пресекнато с широко отворена уста.
Хриптейки, той вдигна поглед. На фона на черното небе, на светлината на пукащите светкавици бе очертан някакъв безумен силует — човек, яхнал вълк.
„Бинабик!“
Поемайки жадно въздух с отеклото си гърло, Саймън опита да се изправи, ала едва се бе повдигнал на лакти, когато малкият човек изникна до него. На една крачка от тях лежеше тялото на подземното същество, като опърлен паяк, изцъклило безжизнените си очи към небето.
— Не казвай нищо! — прошепна Бинабик. — Трябва да тръгваме! Бързо! — Той помогна на Саймън да седне, ала момчето го отблъсна с треперещите си като на старец ръце.
— Трябва да… трябва да… — Саймън посочи с треперещата си ръка към хаоса, който бушуваше в лагера на двадесетина крачки от тях.
— Отвратително! — изсумтя Бинабик. — Нека римърите се оправят сами. Моето задължение е да те изведа на безопасно място. Хайде ела!
— Не — твърдо каза Саймън. Бинабик държеше кухата си пръчка в ръка и Саймън разбра какво е повалило нападателя му. — Тряб… трябва да им по… помогнем.
— Ще се оправят — мрачно каза Бинабик. Куантака беше последвала господаря си и загрижено душеше раната на Саймън. — Аз съм отговорен само за теб.
— Какво… — започна Саймън. Куантака изръмжа — гърлен заплашителен сигнал за тревога. Бинабик вдигна очи и изстена:
— Дъще на планините!