Престолът от драконова кост

Събуди се за втори път от плискане на вода — плискаше в очите и носа му. Отвори очи, пое си дъх и видя, че звездите ги няма, сякаш някой е хлопнал капака върху ковчеже, пълно със скъпоценности. Валеше и облаците бяха надвиснали точно над главата му. Саймън изсумтя, избърса водата от лицето си, обърна се на една страна и придърпа одеялото, за да си направи нещо като качулка. Отново видя часовия, който сега стоеше малко по-надалеч и заметнат с одеялото, гледаше през дъжда.

Очите му вече се затваряха, когато мъжът издаде задавен звук и наведе главата си, за да погледне надолу. Нещо в стойката на мъжа, нещо, което издаваше, че въпреки неподвижността си той все пак се бори, накара Саймън да отвори очите си по-широко. Дъждът се усили и някъде далече затътна гръмотевица. Саймън напрегна очи, за да види часовия през дъждовната пелена. Мъжът още стоеше на същото място, ала нещо се движеше в краката му — нещо живо, което се беше измъкнало от всепоглъщащата тъмнина. Саймън се надигна и седна: тежките дъждовни капки плющяха около него.

Внезапна светкавица освети небето и камъните изникнаха от мрака като боядисани дървени декори от пиеса за Усирис. Лагерът се видя като сред бял ден — догарящите останки на огъня, отпуснатите спящи силуети на римърите, ала това, което привлече погледа на Саймън в този кратък миг, беше часовият, чието лице беше сгърчено в ужасяваща безмълвна гримаса на невероятен страх.

Небето отново се освети от светкавица и изтрещя гръм. Земята наоколо кипеше и пръскаше сиви потоци кал. Сърцето на Саймън се преобърна, когато мъжът падна на колене. Гърмът отново изтрещя; три светкавици една след друга прорязаха небето. Земята продължаваше да кипи, ала сега навсякъде из нея се подаваха дълги слаби ръце, лъщящи под дъжда, увиваха се около коленичилия мъж, издърпаха го надолу и той зарови лицето си в черната пръст. Нова светкавица освети тълпа тъмни същества, които изникваха изпод земята — слаби, уродливи същества, които размахваха ръце и безумно въртяха белите си очи, всичките — както разкри една светкавица, прорязала небето сред плющенето на дъжда — с мръсни дрехи и сплъстени бради. Когато гърмът утихна, Саймън изкрещя, задавен от водата; после — още един път.

Беше по-лошо от всяка представа за Ада. Римърите, събудени от вика на Саймън, се оказаха плътно заобиколени от подскачащи мятащи се тела. Съществата извираха от земята като плъхове — и наистина, докато те се мятаха из лагера, нощта се изпълни с тънки скимтящи писъци, които извикваха представа за тунели, за тъмнина и страхлива злоба.