Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
В багажа им имаше комуникационно оборудване. Главният астрогатор им бе оставил всичко, освен бележките и записите си. Не им беше обяснил защо, но вече знаеха: за да накара сламкарите да си мислят, че ще се върнат.
Навярно щеше да е достатъчно, за да сглобят мощен предавател. Все някакъв сигнал щеше да стигне до „Ленин“.
— Можем ли да кацнем на улицата? — попита Хорст.
— На улицата ли? — запремигва извънземната. — Защо не? Ако Чарли се съгласи. Самолетът е неин. — Сламкарката на Уитбред изписука. Откъм пилотската кабина се разнесе цъкане и цвъртене.
— Сигурна ли си, че в Замъка ще сме в безопасност? — попита Стейли. — Уитбред, вярваш ли на сламкарите?
— Вярвам на моята. Но може би съм малко предубеден, Хор… господин Стейли. Ще трябва сам да вземете решение.
— Чарли казва, че Замъка бил празен и че забраната за присъствие на воини в града все още била в сила — съобщи сламкарката на Джонатан. — Освен това цар Петър печелел, но пък информацията идва от него.
— Ще кацнем ли до Замъка? — попита Стейли.
— Защо не? Но първо трябва да предупредим кафявите на улицата да внимават. — Тя отново зачурулика.
Тътенът на двигателите заглъхна до шепот и самолетът се спусна надолу. Прелетяха покрай Замъка. Под тях се движеха автомобили. На тротоара от отсрещната страна на улицата Хорст видя бял. Господарят бързо се скри в една от сградите.
— Няма демони — каза той. — Някой да забелязва воини?
— Не.
Рязко завиха и отново се спуснаха. Очите на Уитбред се разшириха, когато се понесоха между бетонните стени на небостъргачите. Следяха за бели и воини, но не видяха.
Самолетът намали скоростта и полетя на два метра над земята като чайка над вода. Стейли притискаше лице към илюминатора и чакаше.
Щяха да се блъснат в Замъка, осъзна той. Дали кафявата се готвеше да повтори тарана на катера на „Макартър“? Внезапно докоснаха повърхността. Засвириха спирачки. Спряха точно под стената.
— Дай да си разменим оръжията, Потър. — Хорст взе лазера. — А сега навън. — Не успя да отвори вратата и даде знак на сламкарката.
Тя я плъзна настрани и скочи на земята.
Юнкерите побързаха да я последват. Уитбред стискаше в лявата си ръка вълшебната сабя. Портата можеше да е заключена, но нямаше да издържи на това оръжие.
Наистина се оказа заключена. Джонатан надигна сабята, за да изреже отвор, но неговата сламкарка го спря, разгледа две копчета, монтирани на вратата, хвана ги с десните си ръце и докато ги завърташе, с лявата натисна стърчащия отстрани лост. Портата се отвори.
— Направена е така, че хората да не могат да влязат — поясни извънземната.
Преддверието пустееше.
— Има ли начин да барикадираме входа? — попита Стейли. — Гласът му глухо изкънтя и юнкерът забеляза, че всички мебели са изнесени. След като не получи отговор, Хорст подаде лазера на Потър. — Остани на пост. Ако някой дойде, сламкарките ще ти кажат дали е враг. Ела, Уитбред. — Той се затича към стълбището.
Джонатан неохотно го последва. Когато стигнаха на етажа с техните стаи, вече се беше задъхал.
— Имате ли нещо против асансьорите? — попита Уитбред и прибави: — Господин старши юнкер.
Стейли не отговори. Вратата на стаята на Ренър зееше и той се втурна вътре.
— По дяволите!
— Какво има?
Помещението бе празно. Бяха изнесени дори леглата. Нямаше и следа от багажа на главния астрогатор.
— Надявах се да открия нещо, с което да се свържем с „Ленин“ — изръмжа Хорст. — Помогни ми да потърсим. Може да са прибрали всичките ни вещи на едно място.
Не намериха нищо. Всички стаи бяха голи. Двамата се върнаха в преддверието.
— Сами ли сме? — попита Гавин Потър.
— Да — отвърна Стейли. — И ако не ме убият, скоро ще умрем от глад. Опразнили са всичко.
Сламкарките свиха рамене.
— Не съм изненадана — каза тази на Уитбред. Двете зацвъртяха помежду си. — И тя не знае защо. Изглежда, сградата повече няма да се използва…
— Е, сега знаят къде сме — изсумтя Хорст, откачи шлема от колана си и свърза проводниците с радиостанцията. После го сложи на главата си. — „Ленин“, „Ленин“, тук Стейли. „Ленин“, „Ленин“, „Ленин“, тук юнкер Стейли. Край.
— Господин Стейли, къде сте, по дяволите? — Гласът на капитан Блейн.
— Господин капитан! Слава Богу! Господин капитан, скрихме се в… Един момент, господин капитан. — Извънземните чуруликаха. Тази на Джонатан се опита да му каже нещо, но Хорст не я чу. Чу сламкарката, която говореше с гласа на Уитбред… — Господин капитан, откъде взимате ирландското си уиски? Край.