Прашинка в Божието око

— И нямате нищо подобно на християнство, така ли? — попита Потър.

— Не. Имали сме пророчества за Спасител, който ще сложи край на Циклите, но ние сме имали всичко, Гавин. И те уверявам, че този Спасител все още не се е появил.

Под тях продължаваше да се носи безкрайният град. Потър се отпусна и захърка. Уитбред удивено гледаше през илюминатора.

— И ти трябва да поспиш — каза сламкарката. — Отдавна си на крак.

— Прекалено ме е страх. Вие се уморявате по-бързо от нас. Ти поспи.

— И мен ме е страх.

— Братле, сега вече наистина се уплаших. — „Наистина ли го нарекох «брат»? Не, нарекох нея «брат». По дяволите.“ — Не сме успели да разберем много неща във вашия музей на изящните изкуства, нали?

— Да. Нещата, които не искахме да ви обясним. Като например клането на лекарите. Много древно събитие, вече почти легенда. Друга императрица решила да изтреби всички лекари на планетата. За малко да успее. — Сламкарката се протегна. — Приятно е да разговаряме с вас, без да се налага да ви лъжем. Не сме създадени, за да мамим, Джонатан.

— Защо е избила лекарите?

— За да ограничи броя на населението, идиот такъв! Нищо не се получило, разбира се. Някои господари запазили тайни обори и след колапса…

— … лекарите стрували колкото теглото им в иридий.

— Смята се, че така е възникнала търговията. Като с добитъка на Плоскост.

Градът най-после остана зад тях и равнината премина в океани, тъмнеещи под червеникавото сияние на Окото на Мърчисън. Звездата залязваше на хоризонта. На изток под мастиления край на Въглищния чувал изгряваха други звезди.

— Ако ще стрелят по нас, тук е най-подходящото място — каза Стейли. — Така че ако паднем, да не се блъснем в някоя сграда. Сигурна ли си, че знаеш къде отиваме?

Сламкарката на Уитбред сви рамене.

— В имението на цар Петър. Ако успеем да стигнем дотам. — Тя отново погледна Потър. Юнкерът се бе свил на седалката си и тихо похъркваше с леко отворена уста. В самолета беше тъмно и всичко изглеждаше мирно, само гранатохвъргачката в скута на Хорст внасяше обезпокоителни нотки. — Не е зле да поспиш.

— Да. — Той се отпусна назад и затвори очи. Ръцете му продължаваха да стискат оръжието.

— Дори насън е нащрек — отбеляза Джонатан. — Или поне се опитва. Предполагам, че Хорст се страхува не по-малко от нас.

— Все се чудя дали има полза от това — каза извънземната. — И без това сме само на крачка от колапса. Знаеш ли, в зоопарка пропуснахте да видите някои неща. Например едно почти безръко животно, неспособно да се защитава от нас, но с невероятен инстинкт за самосъхранение. Наш далечен родственик. В една позорна древна епоха сме го отглеждали за месо…

— Боже мой. — Уитбред дълбоко си пое дъх. — Но вече не бихте направили такова нещо, нали?